автор: atinasa

Почти не остана време и като че ли в мен започва да се надига едно безпокойство. Зарината от няколко дена под купища книги, се опитвам да разбера как да разбера, че е дошъл момента.
Прочетох всяка от книгите по няколко пъти, научих на изуст всяка дума, научих и симптомите наизуст, и все пак си мисля, че няма да разбера кога. Решавам да се обадя на майка ми (нали има две дъщери), и я питам:
-А бе, мамо, по какво ще разбера, че започвам да раждам?
А тя, с твърде несигурен глас, преповтаря дума по дума написаното в книжките.
-Това е то - казва - няма за какво да се тревожиш.
Да ама аз се тревожа, защото мъжът ми е в командировка на около 200 километра и аз съм на около 40-50 минути път с кола от най-близката болница. А сега е зима и вън има сняг, който още повече усложнява представата ми.
Тия 2-3 дни не се чувствам добре. Не ми се яде, нещо ми е замаяно, мързи ме... Ама като се обади мъжът ми по телефона му казвам, че съм добре - защо да го тревожа излишно?
Него ден започнах да усещам някаква промяна и когато той ми се обади, не твърде убедена, му казах отново, че всичко е наред. Явно усетил нещо, се прибра в 10 вечерта.
Сутринта се събуждаме и - ето на - започва се! И после всичко отново се успокоява. "А! - мисля си аз - още не." И така се започна лутането в двете крайности - почна се, не се е почнало още - което продължи чак до вечерта. Следобеда, изморена и изнервена, легнах да поспя, за да изляза от този лабиринт. Отпочинала и спокойна реших, че ще усетя когато наистина започне раждането.
Горката аз! Твърде далеч от истината.
Когато стана 7 часа, и аз все още несигурна, че неприятните усещания, които изпитвам са така наречените родилни болки, се отправих към банята за един душ. Когато излязох, обаче вече знаех - аз раждам! Като че ли целият ден (и няколкото преди него) се опитвах да отхвърля очевадната истина - АЗ РАЖДАМ! Не че ме е било страх, а просто някаква незнайна лудост...
Започнах да се опитвам да се облеча, да си приготвя багажа и най-вече да не мисля за това, че контракциите ми са вече по 1 мин на 3 мин. Мъжът ми твърде бързо влезе в час и хвърли чантата за болницата в колата, после свали и мен по стълбището. Ето ни - в нашто МПС - готови за пътуването. И О, НЕБЕСА тя не ще да запали. Започвам да изпадам в паника и в някакво замаяно състояние, вероятно заради хормоните...
Болницата. Няма думи, с които да се опише качването ми до втория етаж! И вече съм спокойна. Какво и да се случи, бебето ще е добре.
Лягам на кревата и се унасям - забравям за жаждата, за гаденето, за дупките по асфалта...
Часове след началото, аз се самоуспокоявам, че скоро всичко ще свърши - и болката дори. Напъвам се, за да дам живот на малкото същество в мен и започвам да крещя със пълно гърло. И доктора с насмешка ме пита:
-И ти ли ще умираш?
А аз му отговарям:
-Няма да умирам, но не мога да се спра.
Не мога да спра чувствата ми да се изливат, всички мои спотаени мечти, любов, страхове... Не крещи тялото, а моята - вече майчина - душа.
И ето го и него - нашия син - измъчен, уплашен, плачещ...И заридавам и аз, тихо, защото аз казах вече всичко...
Тогава не знаех, че майчините сълзи никога не спират - от раждането до смъртта.


Посвещавам на 2 годишния ни син и на мъжа ми, който беше с мен в тези моменти