автор: starec

Животът пак прашясва в чекмеджето.
А ние - напаст божия, хлебарки,
се щураме насам, натам.
/Каква ли е мечтата на хлебарката?/
На лунна светлина жените светят
като дошли от други светове.
Тъй светят, че и лоното се вижда
със гънките и процепа сред тях.
/Отвежда ли до другите хлебарки?/

Но тръгва си луната и магията
покрива се с хитинова обвивка.
/Блажени са Мигът, които взеха!/
Пак с мисли-динозаври ни товари
денят, закусил с рохко още слънце.
Мустачките и щипците са остри
и пъргави като на всеки роб.
Ще душат те и после ще разкъсват
на пътя им, което се изпречи.
И нищо ценно няма да оставят.

А станем ли достатъчно и тлъсти,
хлебаркоядецът ще ни прилъже пак.
С каква наслада ще пълзим към него!
И нищо, че устата му вони.
Това е от храната.