автор: Obgru6tane

Той знаеше, че тя вече не му принадлежеше. Но Той също така знаеше, че жените са капризни като ветровете и често сменят в безпътица посоката си.
Той знаеше, че Тя вече не му принадлежеше. Но също така знаеше, че другият имаше големи и груби ръце, че беше силен, но само защото го показваше, че знаеше да удря и да мисли след това.
Тя вече не му принадлежеше и на никого не принадлежеше. Само коридорите я имаха. Само по тях отекваха стъпките й. Само по пустите, бездушни коридори Тя не стаяваше дъха си и не заглушаваше стъпките си. Пръстите й се бяха вплели в чуждите ръце, както удавник би се сграбчил за подхвърлено въже - инстинктивно, здраво, с поглед, замъглен пред вида на това, което може да загуби в безкрайния океан - себе си.
Тя не се страхуваше. Тя беше отхвърлена. И имаше само и единствено своите коридори. И тънки, дълги пръсти, с които да се сграбчва инстинктивно и безсъзнателно в случайно подхвърлени утехи.
Но ръцете на другия бяха груби и силни. Те можеха да рушат, макар в нея да не бе останало нищо съградено.
Той знаеше къде щеше да я отведе другият. Отдалече чуваше смелите им, пияни крачки, отекваха те някак навътре в него и раздухваха уталожения прах в съществото му.
Другият се спря пред една врата. Тя увисна в прегръдките му. Потънаха. Зад вратата, зад пределите на това, в което вярваше Той. Но нямаше какво да го стъписва сега. Нямаше. Тя не му принадлежеше. Вече. А и на другия не принадлежеше.
Той се сви пред вратата. Ключът беше завъртян. Те се смееха, те се събличаха, катарамата на колана му издрънча на пода. А Той стоеше свит пред вратата. Която беше заключена. И не можеше да тръгне. Заради силните ръце на другия. Заради пияните му движения. Заради нейната разруха. Заради всяко изпукване на пода, заради всеки шум, който можеше да напомни удар върху една бледа, ледена, необичана плът. Която не му принадлежеше. Вече.
Той си я спомняше от по-преди. Помнеше шумът на рошавите й коси. Замаяните й крачки към него. Вкуса на топлите й длани. Погледът, който говори, че е нечия. И че е така, защото тя го е поискала. Но той помнеше и всички бариери, помнеше и друг чифт очи, които се впиваха в тях, и на които той дължеше много, за да им обърне гръб. Най-сетне той помнеше как Тя му обърна гръб. За да не я види Той как от вътре се руши. И Тя се отдалечаваше. И Той нямаше да може да чуе плача й. И нямаше да може да го спре. И нямаше да я прегръща повече. Защото беше избрал Тя да не му принадлежи.
Той седеше свит там. В коридорите, които също я обичаха. Пред вратата. Зад която нямаше нищо. Само едно голо, празно тяло и две груби мъжки ръце върху него. Но той чакаше. Със затаен дъх. Защото коридорите бяха глухи. И нямаше кой да чуе виковете й. Нямаше кой да й помогне. Нямаше кой да извие тия груби, груби и грозни ръце, които знаеха да нараняват празното и крехко, бяло нейно тяло.
Той чуваше рева и възбудата на другия. Знаеше, че всеки миг можеше да я нападне. Да я подчини. Да я съсипе. Да я ранява и ранява, удар след удар, с големите си грозни ръце.
Стенания. Всичко бе стенания. Ясно отличими през тънката заключена врата. Стенания, криещи в себе си намека за предстояща експлозия. Която щеше да я повали на пода под краката му, която щеше да я остави уязвима в две чужди ръце. Но не.
Той седеше свит там. И я чу. Стискаше клепачите си, хапеше устните си и се молеше това да не беше удоволствието й. За миг и... Той вече знаеше, че предпочиташе да я боли, да я чува да крещи, да я чува да страда. Но не и да стене. Не и да е добре. Не и да е в безопасност. Не и да не иска да избяга. Той стискаше юмруците си и си я представяше насинена и в кръв, но не и такава, каквото бе в чуждите ръце. Отвъд тази врата заключена: не негова.
Течаха секундите, влачеха се по пода, отправяха се изнурени и отчаяни към него и го проклинаха... А Той - свит пред чужда врата. Свит като че в краката на чужда жена от чужда стая.
Тя излезе. Разрошена. Но не от него. Поруменяла. Но не заради него. Задъхана. Но не негова. Тя го погледна. Свит до вратата на другия. С кървав поглед и свити в юмруци силни, а нежни ръце. Нея я заболя. Издълбоко и не забравящо се. Макар да знаеше, че не му принадлежеше. Макар и той не на нея да принадлежеше.
Той стана. Той не й беше нужен. Той й каза "По-добре да те беше удрял". И той тръгна.

По коридорите й.