автор: tear

Вали...
По утрото чертая
и по снежната икона,
очите и големи
как не зная
посипаха полето.
Всяко кътче
там някъде в сърцето
в бяло засия.
Дали начисто
започваме
след всяка изваляла
се молитва
или по-напористо
тъпчем кално
защото знаем
че макар и закъсняла
прошката ще ни познае?
А дали
дали сме достатъчно?
Та да разплачем
с такива крехко бели
мечти небесното лице
та чак да завали...
Вали.
Валят прошки и мечти,
и все с нови имена,
а очите и са същите!
Нямо големи
и толкова изричащи
и така убийствено бяло
прострели ръце
към душите ни сричащи...
Нека повали...
Сезон е на молитви
и на изгреви
родени в тишината.
Търсим.
Намираме вината
извираме в снега
до следващия миг
до самотата
до безмълвието
на бялото начало.