автор: nomad

Вълшебен низ
от металически
капки
зачука в празната
шир.
Игра-
разчупен ребус
метафизически,
семантични
хапки
рони
безспир.

Каква игра!
Отекват глухо-
разтопен метал,
гони
болен звън
по безкръвно дърво
...сухо
без листа,
без печал,
без клони-
Пън...

И сякаш море
от катран
света потопи-
облак ръмжи-
бие гръмко барабан
и в ужас и паника
земята гъмжи...
Без клони,
без радост,
сълзи не рони
без печал
сълзи попива-
в млада старост,
то мълчи и слуша
гласа на скръбен роял.
А пианистът не спира-
мърляв, целият
в катран-
дъждът удави се сам,
a него пощади...
Кой си ти човече?
Каква е тази соната?!
Бурята пикира,
облакът трещи-
няма ли да свърши...
вече...
Достатъчно болка,
достатъчно скръб!...

И сякаш чу...
Замлъкна роял...
Тишина...
Без нотка,
без звук
без стон-
дъждът извалял,
вятърът стихнал-
небосвода мълчи,
занемяха клавиши,
сепна и тон...

Започва борбата...

Свири пиано!
Заиграйте клавиши,
песен радостна
засвири!
И пръстите в час заиграха
без ропот и без спир.
Безмерна, лъчезарна симфония
ехти
из мъртвата шир
и валят кристали-
течна мелодия,
влива се в стария пън.
Пият корени жадни
течността животворна
и свърши кошмарния сън.

Мракът гасне,
Слънце изгря...
светлозарни лъчи
обливат пустошта
в небето-пъстроцветна заря,
в земята мъртъв деспот,
а от пънът- клони,
листа...
и расне, расне
ново дърво
на един нов,
свободен живот!