автор: aurora

Не знам кой го измисли това с ди-джеите, пардон - с джи-питата (ох, все ги бъркам), но със сигурност трябва да получи Нобелова награда. Та значи, това се оказа много хубаво - бързо, лесно, удобно. Вместо да ходиш по всякакви специализирани кабинети, да си губиш времето и да си търкаш подметките на обувките, отиваш при собствения си (или май беше личния?) ди-джей, опс… джи-пи и всичките ти проблеми са решени. Винаги! Или почти винаги…А понякога и завинаги…
Първия ми сблъсък с така наречената здравна реформа приличаше на нещо средно между "Ходене по мъките" и "На изток от рая", ама нейсе, това са дребни подробности пред величието на идеята.
Да ви разкажа ли? Добре, ще се опитам… Бях подло нападната в гръб от някакъв противен, зимен вирус. Първо ме стисна за гърлото, после направо ме разплака през носа. И аз ща не ща, взех си здравната книжка и поех към оазиса на спасението.
Лесно намерих кабинет №4, беше номериран и това ме изпълни с неимоверен оптимизъм. Плахо почуках на вратата, а отвътре като картечен откос ме блъсна вик: "Изчакай!!!". Отскочих назад - така и не разбрах дали от уплаха или от звуковата вълна… Зачаках търпеливо, тъй като нямах друг избор. По едно време отвътре се разнесе протяжен, изпълнен със страдание стон, който би накарал косите и на най-големия храбрец, да застанат под прав ъгъл с черепа му. Краката ми мигом забързаха към изхода, а аз го ударих на отчаяни молби (почти като лисицата от оная приказка, която обещаваше на лапичките си нови пантофки, ако бягат бързо, само че в обратен вариант): "Моля ви, мили крачета, спрете, не ме предавайте точно сега. Трябва да ме заведете при нашия ди-джей… не бе, джи-пи беше, така де…". Те, слава Богу, ме послушаха, върнаха ме на мястото ми и аз стоически продължих да чакам.
След минути вратата се отвори и оттам, залитайки хаотично като молекула, се измъкна измъчен на вид човечец със стърчаща от устата марля. Погледна ме с изпразнен от съдържание поглед, в който не знам защо си въобразих, че долавям нюанси на съчувствие, и се заклатушка към посоката, от която бях дошла.
Отвътре се разнесе нов, примесен с истеричен фалцет рев: "Следващия!!!"
Прекръстих се мислено и влязох. И се озовах очи в очи с личния си (забележете само как изискано звучи!) ди-джей… не бе, джи-пи. Достолепен побелял господин с мило излъчване и широка усмивка. Благослових късмета си, но в следващия момент забелязах нещо, което ме разтърси из основи - единствената мебел в стаята, освен очуканото старо бюро, беше един… гинекологичен стол… или магаре… абе, сещате се за какво иде реч, нали? А до него кофа, от ония, ламаринените.
- Извинете много, явно съм объркала кабинета… - промълвих смутено, но все повече започваше да ме притеснява факта, че от помещението преди малко се изниза мъж - аз си търся ди-джея….ъъъъ… джи-пито.
- Стои пред вас - отговори господина, все повече приличащ ми на Сатаната в бяла престилка.
Явно забеляза в очите ми ужаса и объркването ми, а и не беше трудно да се досети защо. Проекцията на погледа ми попадаше с математическа точност върху "оня" стол…
- Нали разбирате, тук е малко тесничко, а и бюджета не достига за инвентар… Пък и за какво? Тук идват хора с всякакви болежки, трябва да бъдем максимално рационални и практични. На пациента преди Вас вадих зъб. Ей там, в кофата е, вижте ако искате…
Не посмях да погледна. Опитах се кратко и ясно да обясня, че ме боли гърло, мъчи ме хрема и кашлица. Ледена паника пропълзя по всичките ми нервни окончания, когато ди-джея, ах, да… джи-пито, ме покани да седна на… хм,…стола…
- Заповядайте, моля ви, седнете удобно, отпуснете се, ей сега ще решим проблема. Оня ден тук дойде един млад господин с болки в гърлото, на когото извадих сливиците за секунда. Не вярвате ли? Елате и вижте…. О, съжалявам, вчера изхвърлих кофата…
Запазих самообладание и се опитах да седна. Или по-скоро - да легна… или… не знам как да го нарека… абе, заех формата на предложения ми "стол".
Чичкото измъкна с ловкостта на факир една желязна кутия и едно по едно заизважда разни неща, които подреждаше на вестник върху бюрото - зъболекарски клещи, слушалки, апарат за мерене на кръвно налягане, спринцовка, ножица и…. спекулум.
През цялото време джи-джея, ди-пито или каквото там се наричаше, мърмореше под носа си за професионалните си проблеми, за бюджетния дефицит, за лошата материална база, за икономическата криза, за грипните епидемии и парниковия ефект.
Усетих, че вече не мога да контролирам напиращия страх. Знаех, че предстои да ми прегледа гърлото и понеже избора от инструменти не беше кой знае колко богат, прецених че не може да го направи нито с клещите, нито със спринцовката или ножицата. Ами то… друго почти не остана… освен последното.
Тъкмо преценявах дали прозореца не е малко по-близо от вратата, когато тоя, личния де, ме стисна за гушата и изстреля:
- Кажи АААААА!!!
Така или иначе вече го бях направила…
Втренчи се внимателно (имах чувството, че ме прегледа чак до стомаха), после отскочи с бързината на невестулка и взе да драска нещо на лист, наподобяващ рецепта.
- Аспирин, аналгин, амидофен… друго с "а" не се сещам, то и това е достатъчно. И чай. Запомни - много чай. Ако след 2 дена няма подобрение, заповядай пак - и многозначително загледа кофата.
Просълзих се от облекчение, дадох си левчето за прегледа с удоволствие и почти на глас обещах на крачетата си обувки с диаманти, ако по-бързо ме отведат на другия край на света. Излетях от кабинета със скоростта на светлината. Добре че се спрях, преди да мина Румънската граница…
Но стана чудо - вече нищо не ме болеше, от хремата и вирусите нямаше и помен (явно бяха умрели от уплах вместо мен). Тогава прозрях - моя ди-джей, така де… джи-пи беше вълшебник! Благодарих на Бога и на здравната реформа от цялото си сърце и спокойно се прибрах в къщи - бързо и напълно излекувана.
Но да ви се похваля - оттогава не съм боледувала изобщо. А най-важното е, че ако някога отново ми се случи, аз знам, че моя личен ди-джей е винаги на разположение. Тоест джи-пито…