автор: oziris

Започна впрочем,
както става винаги -
срещнахме се с тебе двама.
Кога - не помня.
Къде - не зная.

Играхме. Говорехме.
Все за нещо спорехме.
Ти се смееше.
Аз те разсмивах.
Ти ме гледаше.
Аз се усмихвах.
Говорехме. Играхме.
И двамата се смяхме.
И двамата копняхме -
за нещо друго може би,
различно.
За нещо в нашите съдби.
Тогава беше истинско.
Тогава ме обичаше.

А после,
впрочем, както става винаги -
разигра се стара драма.
Теб влечеше те света, навярно.
За мен обаче, още беше рано.
Ти не беше същото момиче.
Ти не каза, не повярва
във това, че ме обичаш.
Аз повярвах.
Не можех да ти кажа - спри!
Нито да те укоря дори!
Вместо туй ти казах сбогом…
И повтарях: мога, мога…

Но не те забравих.

И последва,
впрочем, както става винаги,
една измама.
Аз излъган бях - и наранен.
И отчаян много - и сломен.
Самота. Страдание.
Пустота и отчаяние…
във болезнено съзнание:
изгубих твойта близост -
изгубих топлотата,
изгубих красотата,
изгубих целия свят.
И за да си върна тази близост,
ах, колко, колко низост!
Лъгах, заради любов -
и себе си, и нея.
Лъгах, зарад топлота -
и сърцето, и душата.
Сам създавах красота
и погубих любовта.
Тя,
и тя,
и тя,
аз създадох до една,
и излъгах до една,
и забравих до една.
Близостта. Нежността. Любовта.
Всичко бе лъжа!

А не можех тъй да продължа…

В паметта,
впрочем, както никога не става,
едничка ти остана!
За мене друга няма!
Аз винаги ще те обичам...

Но днес е различно.
Но днес си различна.
Ти имаш живот!
Ти имаш мечти!
Ти имаш народ!
И всичко почти...

Почти...

Аз знам, че ще бъдеш щастлива
и че във всичко ще ти провърви.
На тебе всеки език ти отива...
ненужния го забрави!

Аз знам, че там е по-друго -
и условия, и хора, и бит…
успехът си е твоя заслуга -
пътят ти напред е открит.

Не можем нищо да ти предложим,
аз и моята бедна, замряла страна...
Но тебе май нещо те гложди,
защо ме погледна така?

В очите ти мярнах тъга?

Тъга ли? Брей че смешка!
Сгреших - нима не е човешко?
Не за теб, за мене ти е тежко -
за мен и за останалите тук,
във таз прогнила овча дрешка,
че ще се бутаме един със друг,
и ще се оглеждаме на север-юг,
и ще се топим и дърпаме напук,
ний, Царете - безполезни пешки…

Доходи, данъци, жизнен стандарт:
тук бием страните от петия свят.
Пък природа, климат, положение -
тук всичко има го. За съжаление.
От Господ направо чудесна награда…
но дали ти е до хубост,
когато си гладен?

Не, не ти се сърдя аз, не мога -
ти права си с това, навярно...
Но дорде гори в сърцето огън
за мене винаги ще бъде рано!