автор: starec

Тихо мина, сякаш трепна вятър.
Но защо в душата ми гърми?
Притъмни се в светлото земята
и в очите почна да ръми.

Роклята платно на кораб беше,
обещало приказни страни,
и сърцето чудеса береше -
да ги помни чак до старини.

Хоризонт бе ъгълът отсреща,
там платното литнало се скри.
В улиците, прави като свещи,
дълги сенки почнаха игри.

Писано било така да бъде,
да не стана никога моряк.
Затова съм тук като оръдие.
За салют, ако преминеш пак.