автор: aivia

Веднъж един силен и красив млад момък се изгубил във вълшебната гора. Онази гора, заради която грижовните майки казват на дечицата си: "Никога, никога не ходи там! Дори не поглеждай към нея!"
Но момъкът си бил такъв - вироглав и самонадеян. Наумял ли си нещо, правел го. Гората била толкова красива! Немислимо било да е зла! Той също бил красив и не се смятал за лош човек.
Но от гората никой никога не се завръщал… а Главчо влязъл в нея. Той не обичал да слуша майка си, когато бил малък. Затова не знаел в каква беда е.
И гората започнала изпитанието му.
Когато вървял покрай едно великолепно лилаво дърво дочул:
- Страннико, моля те, помогни ми! Ей там на клонка далече от мене има бистра прохладна вода, а аз не мога да я достигна. Моля те дай ми от нея, малко да се освежа.
- Ха! Че защо ти е? Ти нали си вълшебно, освежи се с магия. Мен не ме карай с твоята работа да се занимавам! - отвърнал наперено Главчо.
Нищо не се случило след това. Не се спуснали клоните върху него, не затрещели светкавици. Даже напротив, сякаш отнякъде лекичко се дочуло доволно кикотене. И Главчо спокойно си продължил пътя навътре в гората. Видял седмоцветна птичка да виси уловена в капан и тъкмо се чудел кой е ловецът, когато тя се примолила:
- Моля те, Главчо, не отминавай! Спаси мен и децата ми. Ако не им занеса веднага храна те ще умрат. Моля те, ти им дай малко трохички.
- Ха! Че защо ти е? Ти нали си вълшебна, нахрани ги с магия. Мен не ме карай с твоята работа да се занимавам! - повторно се сопнал момъкът.
Тогава първо в тревата, после по храстите и по листата, из цялата гора преминало нещо. Нещо като вятър, но не било студено и страшно. По-скоро прилив на всеобща радост. Главчо нищо не усетил и продължил пътя си. От много вървене се уморил и решил да поседне на една ведра полянка. Всичко край него било приказно спокойно и тихо. После станало много тихо. Заболели го ушите от тишината.
За гората оставала само една последна крачка - да го накара да целуне злия демон в образа на красива като пролетта девойка. И девойката се появила от нищото, седнала до него и му се усмихнала. Лесно било - той бил достатъчно лош, за да го харесва. И той се усмихнал и … не можал да я целуне, защото отнякъде изскочило смешно и грозно старче, което блъснало девойката силно и тя почти изчезнала. Изведнъж на нейното място се появило огнено чудовище. Разярено и зло. Ужасно зло! Момъкът потръпнал от него. Чудовището щяло да го убие начаса, но смешното старче викнало:
- Бягай! Бягай след мен, бързо!
И започнало задъхано преследване. Щяло да продължи докато двамата бегълци умрат от изтощение. Така злият демон щял да навреди най-много на себе си, но бил толкова вбесен, че не можел да мисли. Затова искал да ги убие.
Смешното старче все пак успяло да стигне до своето убежище и там се скрили от страшилището. Главчо едва дишал, но трябвало да разбере.
- Кой си ти, старче, и какво по дяволите става в тази гора? - успял да изхлипа той.
- Аз съм пленник на тази зла гора, момче. Някога имах име, но вече не си го спомням. Имах и близки хора, които обичах … и тях не си спомням. Гората няма да ме пусне обратно към къщи. Няма да пусне и теб! Аз съм прекалено добър по душа, за да може тя да ме използва за своите дяволски цели. Но съм и слаб, не ми достига сила и добрина, та да я победя.
- Аз съм силен и сигурно мога!
- Но си много лош Главчо. Сега ти си любимецът на гората. Тя векове те чака да дойдеш. Трябваш й, за да се слее с теб, да те направи безсмъртен и тя самата да завладее целия свят. Тогава ще изчезнат завинаги любовта, приятелството и светлината. Не можеш да я победиш, само ще я направиш по-силна.
Главчо се замислил. Спомнил си как добрата му майчица всяка вечер му подарявала целувка за лека нощ и как му шепнела: "Доброто ми силно момченце… Обичам те толкова много! Спинкай сладко и да сънуваш Добринка - феята на доброто." Главчо нито веднъж не бил я сънувал. Но сега, незнайно защо му се искало да я познава. Искал … не знаел какво да направи и от очите му бликнали сълзи. Топли и човешки. Той не искал от света да изчезне светлината. Не искал милата му майчица да забрави как се обича! Не можел да допусне това! Край! Стига! Той бил силен и красив млад момък, взел своето решение. Излязъл от скривалището си и тръгнал по пътя без да се крие.
През това време злият демон се успокоил и се вразумил. Той не трябвало да убива момъка, а само да го целуне. Пак приел образа на девойка и пресрещнал Главчо на пътя. Главчо се усмихнал на красивата девойка. Прегърнал я и тръгнали заедно по пътя. Вървели, вървели… и демонът все повече се радвал, но не бързал да целуне момъка, та да не го уплаши с нещо. Чакал Главчо сам да поиска тази целувка. Стигнали до бездънен кладенец и спрели да си починат. Тогава Главчо прегърнал девойката, сграбчил я здраво и скочил в кладенеца заедно с нея.
И тозчас от вълшебната гора започнали да излизат хора. Много хора, и всичките плачели от радост. Накрая излязло и смешното старче. Гората бавно се стопявала, стопявала и накрая изчезнала. Нямало я вече!
А от Главчо - нито следа. Той още бил в тунела, водещ към нищото. Още държал с всички сили злото в прегръдка и не го пускал. А оттам връщане наистина нямало. И Главчо го знаел.
Оказало се, че е достатъчно лош, за да може да се усмихне на злото. И достатъчно добър, за да може да го задържи в ръцете си, без да го пусне в сърцето си. Но там завинаги влязла Добринка - феята на доброто. И понякога му разказвала колко много се обичат хората и как си помагат. Разказвала му и за сълзите на добрата му майчица, която още го чакала и се надявала на някакво чудо. Кой знае? Може и да се сбъдне майчиното желание … някой ден … може!