На масата сме само двамата -
коматът хляб и аз.
Отчупвам сладък залък.
Пролазва нещо край салфетката.
Нима е червей? Гърчи се съвсем по червейски.
Прилича на светулка без крила.
Пихтиесто такова, светещо.
Безформено и сякаш лепкаво…
Ха! Това е май че нечия душа.
Какво ли търси между хляба ми и чашата!?
Ще я погледам, ще я проследя.
(Пък може нищо да не разбера…)
Дали със вилицата да я набода?
Тя и така изглежда хилава…
Нали е вечна…няма как да я убия!
Навярно само ще я разкрася.
Я виж! Разтяга се амебно-подло
и се набира по ръба на чашата.
Какъв спортист била!
Прехвърля се пълзящо-плавно
и цопва с удивително умение във виното.
Е стана тя! Сега от виното ми ще открадне…
От някаква елементарна химия,
при допира със виното,
угасна лампичката на спортистката.
И в уплътненото й тяло
като от вестник мога да чета.
Е, мокър вестник в чашата -
дано поне да не е много стар…
Да видим! Някаква любов… да, първата!
Обичала е някакъв младеж.
Познавам го, бях влюбена във него някога.
Застинала е лава тук - това ще е била страстта.
А тук пък - лепенка изметната.
Душата явно е била вулканизирана
от некадърник на деня,
че толкова е нескопосано изметната
закърпката й на една страна.
Препатила е нещо, я да разчовъркам!
Като шаранче без вода се мята…
Боли ме. Странно… трябва нея да боли!
Тук има някаква си пещера.
И някакво си нещо свети вътре…
А, да. Един грамаден пещерняк
на огъня във каменна паница
вари си лещена чорба.
Озъбва се в дивашки ласкава усмивка
и кани ме трапезата да споделя.
Да… твърде старичка е таз душа.
Какво пък - тук във пещерата
огнището е топло, няма зверове...
Прокарвам пръсти по ръба на чашата
и леко поразклащам виното.
Защо пък мене!? Нея трябва да боли!
Дали да го изпия? Не!
Не искам чуждата душа.
Пък и защо да пия всичките й спомени!-
не са от розов сладолед.
Добре ми е със моята душа.
О! Аз съм я изгубила!
Това закърпено чудовище във чашата
нима е моята душа!?
А хлябът ми се свърши
и доста ожаднях.
За всичко е виновно виното.
И тук е нужен тост за нещо си.
А, вярно бе: Наздраве!
За душите скитници!