автор: moby

Не мога да живея повече със цялата
безскрупулна, невярна, неразбираща вълна,
изригнала от дълбините
и загнездила своята тъма във моя свят.
В косите ми се вплела пръсти,
напоени със отровен прах.
Усещам как застига ме на неизбежността,
безмилостния крах.

Ох, самота, психическо негодувание,
психичен срив!
Изпълваш дробовете ми със страшен гняв.
И вдишвайки се сблъсквам
със смъртоносен звук -
стоварващ се върху душата ми юмрук!

Ах, гадна болка - необятна, всеобхватна,
раздираш ме с ужасния си студ!
Защо не спреш да караш
единствения оцелял във мене нерв
да изкривява орбитата си и да се гърчи с теб?

Боли ме, дяволско изчадие!
Боли ме както никой друг!
И само сините петна по кожата на тялото ми
могат да ме вразумят.

Оставенте дълги линии, следи от кръв
помагат да намеря сили и да продължа!
Екваторът на моето мъчение
е твойта красота.

Нощта на наш'то преоткриване оттеква в мен
и носи нови начала.
Не мога и не искам да поспра!
Боли и ще е все така!

Къде си пак?
Намерих те, за да потегля в самота!
Омръзна ми да ходя все така!
Безмилостният облик на нощта ми носи упование
единствено чрез твоя мрак.
Едно несбъднато желание
ме кара да зарея взор във вечността...
Таз дива орис, обагряща със цвят кръвта ми ден след ден
Ще ме преследва и затвори, ще ме обгърне...

Завинаги оставам в плен!