автор: contristo

Когато майката на Копривка все още живееше в града, имаше тесен кръг приятели, които се събираха в дома й всяка четвъртък вечер и седяха по няколко часа на хапване, пийване и приказки. Копривка беше свикнала да им прислужва безропотно без въобще да има интерес към разговорите, които се водеха - обикновено седеше в един стол в ъгъла, кръстосала крака, и мълчеше.
Майката на Копривка се бе преместила да живее на село, за да освободи апартамента, с надеждата дъщеря й да се стимулира да си намери приятел и да се омъжи. Това разбира се не се случваше, но групата й приятели продължаваше да идва всяка седмица, в почти същия състав, а Копривка продължаваше да им слугува по същия начин.
Затова в четвъртък, след като се прибра от работа, Копривка подреди масата, и зачака. След малко се позвъни, котката се оживи, че ще идват хора, и когато се отвори влязоха две жени, говорейки помежду си. Седнаха на подредената маса в хола и занегодуваха към неопределен слушател, че не е сложено кафе. То тъкмо се беше сварило и се насипа набързо.
По-старата беше на 56 години, и беше работила като преподавателка по трудово обучение (плетене), на момичетата от 2ри клас. Казваше се Атанасова, висока, слаба, с посивяваща коса, прибрана в кок, и очила с правоъгълни рамки, и всеки четвъртък забавляваше компанията със своята поезия и споделяше неуспешните си опити да бъде публикувана. Вече 6 години беше безработна, защото паралелката по плетене беше закрита заедно с цялото училище. Мъжът й я бе напуснал отдавна, живееше в някоя далекоизточна страна, и тя дълги години се надяваше да се върне, да й признае, че през цялото това време е мислел ден и нощ само за нея, че вечно я е обичал и винаги ще я обича, и да я отведе далеч на изток сред прелестни изгреви и тайнствени храмове. Такова нещо, разбира се, години наред не се случваше, от мъжът и нямаше ни вест ни кост, и тя бе започнала съвсем плахо да си признава, че може би я е забравил, и се е задомил за някоя нисичка, миловидна, и много развратна азиатка.
По-младата жена, братовчедка на Атанасова, беше на около 38. Косата й бе ярко изрусена, силно накъдрена, миглите и винаги бяха извити с дебела спирала, и около слепоочията на кафевите й очи имаше сини сенки. Беше доста пълна, та чак станите и лъщяха. Казваше се Пламена, но държеше да и викат Памела, което според нея отговаряше по-правилно на истинската й същност. Всяка събота споделяше с подробности изживяванията си с поредния любовник, които разказваше толкова живо и истинско, сякаш пред присъстващите се развиваше сцена от латиноамерикански сериал.
-И чуй сега какъв отговор получих: "благодарим Ви за ин-те-рес-ни-те творби, на за жалост редакцията ни е претрупана с материали и няма да можем да поместим стиховете Ви в следващите няколко броя. Връщаме Ви стихотворенията в само-адресирания плик, но веднага щом можем, ще Ви се обадим при-о-ри-тет-но." - Атанасова четеше директно от писмото, което беше донесле да покаже на всички.
-Уу, виждаш ли бонбонче, казах ли ти аз, че ще стане някой ден скоро!
-Не, не, Памела, нищо още не е сигурно - отговори Атанасова, с глас който молеше за убедително опровержение.
-Как бе, миличка, виж бе, казал ти е човекът, че ще ти се обадят! На мен каже ли ми някой, че ще ми се обади, веднага на същия ден звънят! Но вече не си давам телефона, нали си имам сериозно приятелче, не ме интересуват други...
И спря да говори. Атанасова я изгледа изумена и ахна с неискрена радост:
-Ама как, същия ли?
-Същичкият, ще разправям!
В този момент на вратата се позвъня, отвори се и влезе човек на около 60 години, с акордеон. Казваше се бай стоян, имаше черни мустаци, бяла коса, беше пълен, но не дебел, поздрави двете дами, седна, сложи акордеона на пода до себе си и попита неопределено:
-Ракийка няма ли?
Като се намери ракийка, продължи:
-Мама му стара, много работа бе! Цял ден седях на централния площад, свиря, майка му стара, всичките дето ги знам по 100 пъти ги изкарах, ама стиснат народ бе! Какво им става на тия хора, мама му стара, обедняха ли? Гледам по цял ден висят по заведенията в центъра, ама не вземат да пуснат някое ресто, на келнерките ги дават. Ама те не им свирят, нали? Едвам смогвам да изплатя колата, а сина, мама му стара, от Англия всеки ден звъни по джи-си-ема, "Тате, дай пари!" Аз тука мандра ли съм бе, майка му стара?
Обърна третата чашка, а двете жени клатеха глава утвърдително. Атанасова прочете и на него писмото от редакцията, той я похвали, а Памела го попита синът му какво прави и дали ще се връща това лято.
На вратата се почука. Копривка стана от стола си, отвори и влезна младеж, който носеше бастун на слепец. Поздрави Копривка, тя му помогна да седне на масата, той й благодари, поздрави и останалите и когато тя се отдалечи в ъгъла, той заседя мирно. Атанасова прочете и на него писмото от редакцията, а той и отвърна с нещо окуражително. Казваше се Валери, работеше като акордьор на пиана, макар да беше сляп. Беше млад, с приятна външност, и не беше ясно защо идва на тези събирания, но другите нямаха нищо против и му се радваха.
-Та, да разкажа ли сега за новото си приятелче?
-Да, Памела, - оживи се Атанасова, - разкажи ни! Онзи, футболиста ли е?
-Да, да, футболистчето, дето живее до нас. Ама после ще разказвам, ти няма ли да ни почетеш нещичко? - Памела погледна към Валери, но той не реагираше. Нали беше сляп.
От всичко на света Атанасова най-много обичаше да чете собствените си творби, като до такава степен се трогваше, че четеше с треперещ глас и насълзени очи. Извади от чантата си няколко прегънати листа и зачете:

Под сянката на моето съмнение,
вървя във есенния ден,
и тъна във едно забвение,
и чакам нещо скрито в мен.

Из дългата безкрайна пустош
на мойте мисли и мечти,
там споменът ми лакатуши,
на чужди драми и съдби.

Къде си ти, сега във този ден?
Къде отиде, без да се обадиш?
Къде се скри далеч от мен?
Сърцето ми във болка да удавиш...

Тук вече беше непосилно да продължи, а последните няколко реда бяха накъсани от силно хълцане, треперещ глас и ред сълзи. Памела, останала без думи, тупаше браточедка си по рамото и шепнеше "Няма, няма миличко, толкова е красивичко, не бива да плачеш!". След това попита враждебно дали няма кърпички, и две салфетки долетяха на масата пред Атанасова.
После Памела сподели с големи подробности за съседа си футболист, който от дълго време дебнел да я покани, и накрая се престрашил. Завел я да гледа негова тренировка, запознал я с треньора си, с най-добрите си приятели от отбора, който бил още Б група, но той бил тяхната надежда и щял да ги изведе, по думите на треньора, като нищо и в А група. Подарил й шал, подписан плакат, и календарче с лика си, което Памела показа на всички (календарчето беше от миналата година, но никой не направи забележка), а Атанасова погледна със завист, защото момчето наистина беше красиво:
-Жалко, че не можеш да го видиш, Владимире, много е красив.
После бай Стоян изсвири няколко песни, които всички бяха чували вече 100 пъти, но припяваха както винаги.
След няколко часа, като свършиха кафето, ракията, салатите, цигарите, и всичко останало, след као изгледаха сериала по едната телевизия и късните новини по другата, компанията си загръгва. Валери излезе последен, като пожела на Копривка лека нощ.
В живота на Копривка Благовестова нищо друго не се случваше и ако на служба в работата й не бяха назначили Николай, нямаше смисъл да се разказва повече.