автор: oziris

Толкова дълго сбирАха се чувства,
спомени, мечти във моята душа,
толкова се радвах и толкова боля…
Кажи, защо ми е сега изкуство?

Толкова пъти очите ти срещах,
чувах гласа ти, ръката твоя докосвах,
толкоз получих и толкова коствах…
Кажи, гореща не те ли сещах?

Хиляди ласки пълнИха сърцето,
огряваха го летните лъчи,
поено беше то от дъждовете…
Кажи, защо сега горчи?

Днес, сега, във този миг -
толкова презрян и толкова велик,
избухват всички чувства, спомени, мечти,
гласа, ръцете,
твоите очи,
и в ласките, дъждовете
и ярките лъчи,
питам те - Защо мълчиш?

Не! Никога не ще те пусна!
Не! Все още те обичам!
Не! Има нежност в твойте устни!
Не! Недей да го отричаш!

Ще те обичам дори да ме намразиш,
ще те обичам колкото и да боли,
ще те обичам след като умра дори,
както днес обичам те,
а свойта слабост мразя.