автор: Alt

Колко сладки са малките бебета. Колко лесно се впечатляват. Всичко им е ново. Чудно. Пъстро. Любопитно..

Но, растат. Отминават тръпките на първата любов, на младостта. Животът пълни очите с дребни песъчинки. Хрускат между зъбите... горчи... Все нещо горчи... Все нещо не е наред... Сиво е небето, сивее в душата...
Няма кино, няма театър, няма купони. Работа-къщи; работа-къщи; работа...
...край...

Има една крепост, която, горещо вярвам - докато стои, няма да има "край". Или, може би - гнездо...
От него, във вид на мисъл, в цветовете на библейско страдание, се спуска птица. Такава, каквато само поетите могат да видят. Децата. И много чувствителните натури.
Аист - казано на родния му език. На нашия роден, не.
Бял. Устремен към земята, към черната земя. Не за да кацне, уви. За да остане... в нея...

... а над него, винаги на пост, стоят, три врани жребеца. Бдят над съня му. Винаги...
Защото той разбира езика на животните. Този на конете - устремени в гибелен бяг. На вълците - с безумната им жажда за живот. На коткомишките и мишекотките. На двата простреляни лебеда...
Разбира езика на влюбените кораби. На микрофоните. На дебелия врат. На примката за бесило. Този на пиратите, мошениците. На стойностните и абсолютно безстойностни хора...
... езика на китарата. С която влезе в Пантеона на безсмъртието.

Не спечели пари. Нито власт. Не стана депутат. Нямаше яхта. Менажери и агенти. Такова беше времето. Време на ролкови магнитофони. На полутайни сбирки. Време тъмно, безспорно. Време - свободно. От оковите на материалното. От които всичко сивее. Защото нямането е тегло. Имането - два пъти повече...

Дете на своето време, дете на Всемира. Защото, човечността и човещината не се измерват в секунди. И дори не в години. И значи - непонятен, поради което - страшен. За ниските духом...
Подобно на бурен, гонен и преследван; отричан, изкореняван; намираше пътя към Светлината. Разпуквайки бетона - в главите, в сърцата, във времето - се устремяваше нагоре. Към Истината. И към Лъжата, която, един ден, се преоблякла в дрехите на Истината и я заместила, както казва в една от песните си. Затова, може би, неговата лъжа е несъмнена истина...
Подобно на комета, блеснала в далечината, озари хоризонта. По-ярка от белия ден. И по-тъмна от черната нощ, когато угасва...
Не просто пя. Живя в песните си. Сведен над китарата, с изпъкнали жили, в плен на нечовешко усилие. Сякаш алпинист, щурмуващ Еверест. Но кой освен него; и може би, неговата "скалолазка", би могъл да изкачи и спусне Хималаите, да ги изброди, в един ден само?! Десет пъти за ден! Както и онези планини - в които се връщаме, бягайки от "суетата на градовете. От потока коли". Има такива планини, нали...
Така както го има него. Независимо от враните коне, които денонощно стоят на пост. Така както ще го има. Още дълго. Защото в ничий дом не е влязъл насила. На крилете на рекламата. От страниците на спонсорирани издания. Защото бурените са по-истински цветя от орхидеите, за зрящите...със сърцата си...
И си мисля, че както всичко на този Свят, той е изпратен. От Онзи, които изпрати Спасителя. Със същата мисия - да спасява. Със същата съдба - да жертва... себе си...

Ето защо, крепостта е непревземаема. Макар портите й да са широко отворени...
...към цял един свят. В който, както и навсякъде, има забранено нещо ...
СИВОТО!

Достатъчен е миг с него. Една касетка. Магнитофонна ролка. Припукваща плоча. И идва нова сила. Ново виждане. Стремеж. Желание. Вятърът да развее непокорен перчем и буйна грива. За нов живот. Така, както той го е казал:

"...Здесь голубым сияньем льдов
Весь склон облит.
И тайну чьх-нибудь следов
Гранит хранит.
И я гляжу в свою мечту
Поверх голов.
И свято верю в чистоту
Снегов и слов. ..."