автор: Ognian

Елитът на малката страна се стичаше към концертната зала. Първите хора на държавата, винаги чувствителни за важните събития, безпогрешно бяха разбрали, че трябва да присъстват на това събитие. От значение беше да си направят реклама - любимо занимание на всеки елит. Предстоеше премиерата на музикалната творба на млад композитор, който вече беше завоювал внимание в световните медии.

Като че ли всички известни хора бяха в залата. Бизнесмените, предприемачите, застрахователите, чийто бизнес беше измамата. Банкерите, които безмилостно ограбиха жалките спестявания на стотици хиляди хора, разсипаха животът им, и докараха мнозина до самоубийство. Журналистите и издателите, на които дори им беше омръзнало да се продават. Писатели, артисти, художници, интелектуалци - вечен паметник на суетатата, недохранена с талант и сита на бездарие. Безскрупулни политици, изкачващи се по стълба от трупове към висините на властта. Жестоки, но превъзпитани мутри и фолк-певици, които бяха дошли да слушат сериозна музика.

Всички бяха притихнали и чакаха тя да започне.

В тъмната зала просветна лъч. Свежа струя нахлу през затворените врати, лек вятър се изви и разсея задухата, появи се късче синъо небе, сетне почерня и пламнаха звезди. Могъщ, зелен океан се ширна пред тях, вълните ги люшнаха към самотен остров с исполински храм

Някои скочиха на крака, други с учудване се огледаха, зашепнаха.

Но това беше музиката!

Докато се опомнят те се озоваха в златистоалена джунгла, край тях гъвкаво се промъкна гепард и закрещяха птици. След миг, на върха на планина от лед, затрепериха от студ. Долу, в синя пустош, безмълвно вибрираше стоманена струна. Обоят тихо ги призова за безсмъртни чувства, цигулката остро заскърца, защото ревнуваше, челото горестно изви глас. Меч от сладки звуци разсече въздуха и се вряза в откритата рана. Това бе мечът на страданието, на несподелената любов. Те бяха този меч, и любовта беше тяхна. Свещени жребци зачаткаха с копита , безброй искрящи копия, запратени от невидима ръка полетяха към небесата. Пианото властно се намеси, за да им каже, че дори и първата любов е сиво всекидневие, което бързо ще забравят. И те повярваха! Намираха се на арена, където неизвестна сила правеше, каквото иска с тях. Можеха да бъдат осъдени на смърт само със звук и трела, заключени в златен гроб, после съживени с песен на славей. Можеха да летят със скоростта на светлината и да осветяват с горящи факли Вселената, защото не бяха родени да пълзят.

Можеха да спасят душите си!

Здрачният орган сложи край на този задъхан, безумен час, за да им напомни, че винаги има Край.

Светлината, този път истинска, освети мълчаливата публика. След гениалната творба настъпи тишина.

Тогава се случи нещо изумително. Всички неволно се погледнаха усмихнати, с една опияняваща мисъл в главата. Тези загрубели хора внезапно осъзнаха, че могат и да обичат, могат да забравят подлостта и омразата в безкрайното печелене на пари и власт, да бъдат почтени и добри. Добри!

Хиляди, тежки, железни врати благословено се затръшнаха зад миналото им.

Имаше, имаше надежда за бедната, измъчена страна.

Каменното здание потрепери от оглушителен рев:

"Авторът! Авторът! Авторът!"

******



По-късно, в зимната нощ, един мъж, като се олюляваше, отвори несигурно вратата на близкото такси. Вътре замириса на водка. Сетне извърна глава и извика грубо на силно гримираната си спътница:

"Хайде, ма, докога ще те чакам!"

Тя се изкиска и бързо седна на топло до него.

Това беше авторът.