автор: Moby

Обсипана съм с аромата на живота ти.
Поемам дъх и се опиянявам.
Вещая истини, неразгадавани.
Не смея да помръдна и за миг.

Усещам топлата завивка,
примамва сетивата ми.
Погалва клепките ми изтощени
и ме подканя да се подслоня.

Не мога!
Не желая да погубвам и секунда от това,
течащо в мен като лавина
от неизригвал никога вулкан!

Да те забравя?
Да се приютя в съня?
Да те споделям със незнайни форми на живот?

Не, не желая!

Не мога да предам искрата,
която не угасва в мен.
Не мога да оставя светлината,
с която ме озарява твоят мрак.

Едничко слънце е за мен изгряло,
една луна блести без свян.

Каква да съм,
за да се осмеля да легна
и на постелята да се отдам!

Когато всяка жилка,
всеки нерв във мен
не са свободни,
а са в плен.

Пленена съм от същността ти!
Животът досега бе бледен зимен ден.

Не мога да заспя, къде си?

Представям си една игра..
Дали със нея ще успея да се посрамя сега:)

Нехая за това!

И искам да разкажа
как кожата ми в миг се стапя,
косата ми омеква като кадифе,
ръцете ми умишлено се шляят
не осмеляват да се престрашат.

Представям си, че те докосвам...
Докосвам своето лице в нощта.
Представям си, че те целувам...
И пак усещам себе си, сама
с разкървавени устни,
не търсеща пощада
от животинска страст…

Ръцете ми не спират.
Търсят онази едничка топлина,
която би могла от тук нататък
да задоволи плътта.

Не искам да се будя от това!
Не смея да усещам
как сама чертите ти рисувам
върху себе се, сега.
Следи оставям върху тялото си,
боли ме зверски
силата на нашата незаедност
обагря пак нощта.


Желая те, ще те сънувам!
И този път
в съня ще те открия и грубо окова.

Веригите ми ще усетиш
като най-сладката болка до сега.
Ръцете ми ще те докосват и ще трепериш
в моята душа, в съня…

И няма да се будя…

Ще свършиш ли със мен до сутринта?
Или ще караш пак
треперещото тяло да чака
до следваща неясна спирка на кръвта…