автор: aivia

Слънчогледите гледаха слънцето,
непрекъснато гледаха слънцето.
Слънчогледите бяха такива -
винаги търсеха слънцето.

Слънцето - топло и нежно.
Толкова... нежно и топло.

И тогава, в един ден от лятото,
лицата на слънчогледите станаха жълти и кръгли.
Чак тогава слънцето ги погледна.
И внезапно откри съвършената красота -
отразено в стотици огледала,
слънцето виждаше себе си.
И започна дълго да се оглежда.

Слънчогледите бяха щастливи -
слънцето непрестанно ги гледаше.
Топлотата в очите му ги опиваше
и повдигаха с трепет лица,
и планираха бъдеща среща
вероятно в средата на пътя
от полето до слънцето.
Със надежда очакваха летните сутрини,
без въпроси изпращаха летните залези.
Те разбираха колко е трудно за слънцето
да избяга от своите корени.
Те посрещнаха всичките сутрини
и изпратиха всичките залези,
ала слънцето никак не бързаше
да поеме надолу към тях.

Слънцето - жълто и хладно.
Толкова хладно и жълто.

Слънчогледите най-накрая разбраха,
че онази, мечтаната среща
посредата на пътя,
съществува... Но само на сън.

И тогава, на края на лятото,
слънчогледите сведоха тежки лица.
Те заключиха своите сънища
дълбоко в сърцата си
в мънички черни звезди.