автор: Moby

Изчаквам, изкачвам, боря се.
Не спирам,
не спя,
не сънувам.
Не срещам разбиране в никого.
И само критики,
само бегло отражение на реалността.
Срещам те само там, където се опитвам да избягам…
от същността си.

Дали си основа, поставихме ли фундамента.
Като, че ли усещам веригите,
с които искам да бъда окована…
от теб.

Не, не се боря, лъжа те!
Бягам от самоунищожението!
Но се държа за мисълта ти.
Не те напускам,
не започвам,
не завършвам…
нищо в теб, нищо в нас.

Това е болката, болката от която се нуждая! - ТИ!

Живееш още там,
търсиш ненамереното,
продължаваш да ми обясняваш
как ще се спасиш!

Да ти вярвам ли?

Чувствам се раздрана, разшита…
Как ще ме съединиш, искаш ли изобщо?
Помислих, че намерих обвивката на душата си…

Сякаш се наметнах,
сякаш се затоплих..
но само за миг…
Беше мимолетно.

Продължавайки да тичаш след нищото…
Ще ме пожертваш…

Хвърли ме на кладата!
Разсечи съзнанието ми!
Източи атомите ми!
Събери ги в кибритена кутия
и ги запали….

Но се върни!