автор: Ognian

Историята на Велин - втора част


Беше юли, любимият месец на Велин. Събуди се, както винаги рано, беше само на 19 години, но инстиктивно беше разбрал, че не трябва да проспива годините си. Стана с мисълта за удоволствията на лятната ваканция. Внезапно, обаче, случката от вчера се появи пред него. Преди две години беше напуснал приюта и се беше хвърлил в света, златният мираж на юношеството му. Но скоро след това започна да се пита: "Това ли е, това ли е, което исках?". Не беше достатъчно зрял, за да разбере, че светът, за който години мечтаеше, е всъщност един огромен приют. Зависи как ще изживееш животът си в него.

Вчера, на една централна улица влезе в близката закусвалня. Беше гладен, нетърпеливо посегна към хляба. В този миг в закусвалнята влязоха десетина деца. Вдигна очи от чинията и замръзна. Бяха, вехто, провинциално облечени, гледаха плахо. Пред тях вървеше възпитател, който, като че ли сам си даваше смелост. С изненада разбра, че това са деца от такъв приют, в който беше прекарал детството си.

Цялото му мизерно минало мощно го погълна.

Изгубил апетит, безсилно отпусна ръка на масата. Безмълвно гледаше пред себе си годините, които мислеше, че е забравил.

"Извинете, може ли да седна при вас?" - едно от децата неуверено му се усмихваше.

Мълчаливо кимна. Детето го гледаше с любопитство, без да се храни.

"Оттук ли сте?" - запита, като набираше кураж. "Аз за първи път, откакто съм в домът, идвам тук. Толкова е интересно! Всяка минута искам да съм навън. Не съм гладен, но другарят каза, че трябва да обядваме, защото ще ходим целия ден пеша. Нямам търпение да ида на кино, никога не съм бил…."

И последва порой от думи.

Като на сън нещастното му детство се върна с всичките напразни надежди, дългите самотни вечери, безкрайните унижения. И той, като това дете мечтаеше да иде на кино, да ходи по улиците, да познава момиче….с теменужени очи. Видя себе си, когато се проклинаше и се обвиняваше за пропиленият живот. Болезнените спомени затанцуваха упорито пред него.

Той беше това дете!

Без да може да се овладее, грубо извика:

"Млъкни веднага, досаждаш ми!"

Момчето го погледна с изумление и внезапна болка. Навън, на тясната улица издрънча трамвай.

Велин скочи и бързо излезе. Вървя няколко минути без да мисли, като се блъскаше в минувачите. Сетне, изведнъж спря. Остра вина го обзе. Защо, защо стори това! Оскърби беззащитното дете, унижи себе си. Обърна се и побягна обратно. Трябваше да му каже всичко, за неговият приют, за това, че и той беше живял така, да се оправдае… Влетя в закусвалнята, огледа трескаво хората. Децата ги нямаше. Горчиво поиска невъзможното - да поправи грешката си. Поиска отново да прегърне и да потърси утеха от хилядолетният дъб.

Телефонът иззвъня и го пренесе в слънчевият юлски ден. Беше Марин, най-добрият му приятел. Тръсна силно глава и с усилие си заповяда да забрави мъчителната случка.

Марин беше намерил последната плоча на една английска група, с много интересен стил, свиреха дори и на флейта тези обесници! Китарите вече не бяха достатъчни.

Наскоро беше завършил 10-ти клас и русата му съученичка Милена не му излизаше от главата. Беше решил най-после да и се обади. Днес. Доста време набираше смелост. Но днес ще се обади. В крайна сметка какво толкова, нищо няма да загуби и да му откаже да се видят. Е, не е добре за самолюбието, но ще го преживее.

Живееха в затворена страна, трудно беше да се намери на запис такава музика, а Марин беше успял да се снабди дори с тавата. Браво, чудесна новина! Велин бързо изскочи от леглото, нямаше търпение да чуе новата придобивка.

А Милена? Пропъди я, сега тя вече беше бреме. Тези жени, трябва да ги убеждаваш, да ги ухажваш, каква загуба на енергия и време. Първо по-лесното.

Беше времето на рока, децата-цветя и голямото, всеобемащо желание да бъде като тях. Веднъж видя хипитата на кинопреглед от някаква западна столица и изпита остър копнеж да ги види там. Желаната, непозната и бленувана земя на истинския живот. Без да съзнава беше си създал нов златен мираж, нов свят, който искаше да завладее.

Бяха години, когато никой не вярваше, че Бийтълс са се разпаднали завинаги, тътенът на 60-те все още утихваше, а недоволните Стоунс пееха химна на западното поколение.

По-късно пред бутилка водка чуха изумителната флейта на тази нова група.

Марин каза с възхищение:
"Е, неверятно, като че ли не знаем такъв стил, нали?"

Велин, който не искаше признае, че не беше слушал рок флейта, отговори небрежно, че това това не е нищо ново за него. Но такива са малките гордости на младостта.

През очите му отново се появи русата глава на Милена. Окуражен от водката, реши най-после да и се обади. С радостно предчувствие я поздрави и чу невероятният отговор, че, да, веднага ще дойде да чуе тази група.

След няколко часа, две бутилки, и много рок флейта, Велин, който държеше ръката на Милена, си помисли щастливо:

"Какъв прекрасен ден! Животът може да бъде толкова хубав".

Всъщност денят беше съвсем обикновен, въпреки, че, както знаем нито един ден не се повтаря.

За Марин обикновените дни, които щеше да изживее не бяха много - бъдещето му щеше да свърши в една още непроизведена лада.

Велин щеше да получи възможност да поправи грешката си. Пред него се бяха проснали десетки години от обикновен живот, понякога вълнуващ, понякога труден, по-често сив, както на повечето от нас.

Но и двамата не знаеха това.