автор: Moby

И кой си ти, по дяволите!

Поглеждам те, желая да открия красота,
защото тя я бе видяла.
Твърдеше, че душата ти е жива.
Твърдеше, че намира съпротива
единствено в това да изразиш мечтите си с дела…
Повярвах, че това което е открила
е нейната непоколебима вяра в чудеса.

Защото въпреки осанката ти горда
във теб прозираше една страна,
която пазиш под обвивката си сива
и не успяваш да избягаш от това си качество, горчиво…

С високо вдигната глава,
зареял поглед в небесата,
надявайки се да намериш стряха,
ти срути мостовете със света.

Защото тя бе птица,
тя можеше да ти дари простор, изпъстрен с чудеса.
Летежът ти от там нататък би бил
целеустремен и свят.
Крилете ти тогава щяха да докосват
величествена и едничка синева.

Да, тази същата, която
упорито отричаше да можеш да откриеш
във твоя свят
на нивга неизречени слова.

И ще дойде ден, когато душата ти малка
ще изригне в океан от лъжа.
И лавината от причинените обиди
ще те залее и ще те стопи.

И всички заблуди, умишлено нанесени в света
ще се стоварят върху плещите ти
със сила,
описвана обикновено
като край на вечността…

Не ще откриеш ни секунда,
в която да не съжалиш.
Ще си безсилен пред океана мощен,
заливащ те с помията на собствените ти лъжи.

Ще си припомниш за играта.
Играта ти, в която нарани,
играта във която не успя да кажеш
и едно „Прости!"

И някой ден ще разбереш
потресен и невъзприемащ,
как усмивката от нейните уста,
погледът на нейните очи,
смисълът на тази единствена жена
са всичко онова,
което чакаше
през вечната зима в твойта измислена страна.

И няма сила тук и после, която да те изцели,
и няма мисъл от тогава,
която да успее да те възроди!

Загуби птицата, простора.
Остави се да тлееш,
осенен от приказки на бягащите хора,
изпълващи те ден след ден.

Виж, аз съм никой,
не искам да те съдя и виня.
Но истината, за която смееш да се обърнеш
и да съхраниш
бе тук, бе цяла твоя,
бе искрена, красива и сама.


Сега след края, след развоя
остава само твойта суета
да те подкрепя и те пази,
да ти помага да вървиш
по пътя си, обсипан с лаври
към предстоящите велики дни.

А всичко съкровено и голямо
ръката ти във миг унищожи.

Съчувствам ти, не искам да те съжалявам,
макар че изкованите ти от лъжи мечти,
ме карат да се спирам и да моля:
„Дано успее някой да помогне, докато си жив!"