автор: jeck

Не можех да разбера защо се държеше така. Имах чувството, че тя е свикнала на този начин на комуникация с мъже - игра на сръдни и сдобрявания…
Май беше научена от по-предни връзки да я гонят и увещават. Предният и приятел пък направо я настигал и дърпал назад и докато се карали (и биели понякога), настроението и се обръщало и тя оставала.
Но аз я оставях да тръгне…Мислех си : "Тя е свободна. Никого не можеш да насилваш или да връзваш при себе си. Истинските, хубави неща стават при свободни хора…"

Беше ми много тежко, разкъсвах се между желанието да я потърся (най-вече за да и помогна, доколкото я усещах като жертва на нечисти хора покрай нея, но и за това, че имах чувства към нея) и да я оставя свободна - тя да си решава живота, да не я насилвам да приема моето присъствие. Смятах, че особено полезно за нея можеше да бъде ако успее да заработи някъде за по-постоянно и се опитвах да и помогна да си намери работа. Излизал съм няколко пъти от работа да питам по съседни фирми и цехове за работа за жена, което беше един сериозен ангажимент от моя страна, пред тези хора, пред които поемах отговорност, че тя ще си върши добре работата. Даже в един момент, в който останахме без чистачка в нашето предприятие, попитах шефа дали може да приеме на тази длъжност моя позната…Но явно беше вече уговорено за друга жена. Също намерих една връка в бюрото по труда, една жена - сътрудник в бюрото пое ангажимент ако Нели я търси периодично, да и съобщи за откриваща се някъде работа.
Но Нели не бе постоянна, потърси я два-три пъти и после каза, че нямало смисъл - нищо нямало да се намери.
Всъщност, както и по-късно ми сподели, тя е усещала тези мои усилия да и помогна да заработи някъде като изисквания спрямо нея. " Досега с никой от приятелите си не се била чувствала така - че от нея се изисква, че тя трябва да заработи нещо, да поеме отговорност…"
Тя беше склонна да гледа на себе си като лечителка, като екстрасенс, като човек който помага на другите най-вече с молитва и докосване, който се жертва за другите. Някои хора и даваха по някой лев, но тези пък (особено мъже), които усещаха нейната психическа лабилност май се опитваха под този предтекст, че са болни, да се възползуват от нея.
Та това си призвание тя изглежда винаги е имала наум и затова моите опити да и предложа някаква друга работа не бяха посрещани с кой знае какъв ентусиазъм.
Аз все се стараех да я насърча да заработи нещо…не беше мързелива, но нямаше постоянство, разстроените нерви и пречеха…Смятах, че ако се закрепи някъде на работа, ще си стабилизира нервите и ще поукрепне цялостно. Излизах от работа да питам в цеховете и фабриките наоколо и намерих един-два варианта.
Започна в един пакетажен цех при доста тежки условия, но работеше сърцато…
След 4-5 дни между хората се почувства доста по-добре, самочувствието и се подобри. Въпреки голямото натоварване (за да изкарат 5 лв. на ден трябваше да пакетират тоновe сол, брашно или захар, да опаковат пакетите в стекове, да наредят стековете върху палети…). Не се оплакваше. Интересно и беше с хората наоколо. Беше жилава, имаше мускули и вдигаше тежките стекове, което беше учудило колежките и колегите и. (По принцип хората, като усетят, че някой е малко повече "будала", подава на изпързаляне, го използуват, та дори и несъзнателно, но май, поне по това, което споделяше тя с мен, там , в бригадата от 4-5 души, бяха коректни с нея. По принцип там, като влезеш в една бригада , започваш да работиш на 3 смени, и в началото организаторът на производството, с когото се бях запознал, се стараеше да и помогне, като я държеше само в редовна, дневна смяна - да поработи последователно във всичките бригади и да си избере в коя да остане.
Аз бях готов да я карам с колата, когато е нощна смяна, само и само да се закрепи там. (Въпреки че много щеше да ми коства - достатъчно уморен бях и самият аз -чувствах, че не ми стигат силите и на моята работа…)
На 5-я или 6-я ден, когато отидох да я чакам след работа, след като постоях отвън половин час и тя не излезе, попитах пазача и той каза, че момичето с оная рокля (една впита къса рокля, която непременно привличаше вниманието) май си беше тръгнало по-рано…Влязох вътре и попитах организатора на производството. Той каза, че и поставил задача да почисти една от леките коли на фирмата, която се караше от младия собственик. Попитал я има ли нещо против, и тя тоуж нямала нищо против, но след малко просто му казала, че напуска и тръгнала…Kaто се видяхме с нея по-късно този ден, тя ми каза, че в тази кола било като кочина и тя се почувствала много унизена, че след 5-6 дни работа организаторът не я включва в някоя от бригадите, а я лашка насам-натам… Наистина тя и с мен споделяше, че я дразни това неустановено положение, че иска да остане в някоя от бригадите, да вижда какво изработва и колко трябва да и платят за това. Беше работила по 2-3 дни в две от бригадите - в едната от тях и бе харесало повече - като колектив, като сработване с хората. Всъщност това бе и целта на организатора - да я остави в бригадата която тя хареса - така казваше той по-късно, когато отидохме все пак да поговорим с него на следващия ден след нейното внезапно тръгване (след като положих доста усилия за да я убедя да отидем). И той пак и каза, че може да започне - да си избере една от бригадите. Но тя вече се беше преобърнала, тоуж внимателно го изслуша и видимо беше доволна, когато той я похвали, че работи добре, но повече не пожела да отиде там.
Също скоро бяха чистили за няколко дни цеха след боядисването му. Тя споделяше, че някои от момичетата, които били по-близки със собственика "се скатавали". Собственикът, млад мъж, очевидно се занасяше с по-хубавите работнички - един мой приятел ми беше казвал, че когато го е търсил там случайно го е сварил в неудобно положение със секретарката му. Нели изказваше неприятното си чувство от неговото самодоволно държане там. Даже когато си беше тръгнала попитах моя познат - организаторът на производството - да не би собственикът да се е държал фамилиарно с нея, но той ми каза, че не е забелязал такова нещо.
Този неин опит за работа май беше към октомври-ноември тази година.
Сетих се за месеца, защото направих връзка с една случка малко по-късно, преди Нова Година. Тогава с големи усилия успях да я накарам да отиде на зъболекар (което беше голямо постижение - не толкова поради страха и, колкото поради неприемането на лекарите - тя често казваше, че човек по-скоро може да се излекува с молитва, отколкото да ходи при лекар). Аз дълго се стараех да я убедя, че зъбът, ако не се пломбира едва ли ще успееш да го спасиш с молитва. Тогава и платих лекуването на зъба, а като я изпращах към тях тя ме попита какъв подарък ще и взема за Нова Година.
(Коледа беше минала - бяха ме поканили у тях на гости, аз си занесох китарата; попях и посвирих, въпреки че не се чувствах много добре - имах главоболие, но те ме посрещнаха радушно - бяха правили баница с майка и и други ястия, брат и също беше там - с момичето си.)
Аз и казах: " Няма да ти купя, да беше останала на работа, да си купиш…"
(По-скоро някъде между редовете сякаш остана, исках да и кажа, но се въздържах, че все пак и платих таксата при зъболекаря, малко ли беше, не го ли осъзнаваше… Очевидно мъжете, с които бе живяла преди, я бяха научили да очаква подаръци при наличие на някаква връзка…")
Тогава тя пак се извърна: " Не ме търси повече!…" и си тръгна.
Аз вече за кой ли път се спрях (десетки пъти се беше случвало). Тя продължи да върви без да се обръща и скоро зави зад близкия ъгъл. Вече бях попретръпнал, въпреки че с такива изненадващи реакции трудно се свиква - не и се сърдех, не се ядосвах, само една горчивина за пропилените усилия в стремежа към една зряла връзка се утаяваше в мен в последните месеци. Ясно осъзнавах (всъщност никога не съм се афектирал от неадекватното и поведение - да я дърпам и да настоявам да остане с мен - както предния и приятел), че трябва да я оставям свободна…
За Нова Година Година бях поканил приятели у нас. След някои събирания с мои приятели тя беше правила изявления от типа: "Твоите приятели и моите приятели са различни. Вече няма да идвам на събирания с твоите приятели…" Аз се опитвах да я попитам, да разбера в какво са различни и да и обясня, че не ме е запознавала със свои приятели… След много настоявания, единственото обяснение което даваше, беше че нейните приятели били препатили от живота, улегнали хора и с тях си говорели по друг начин, за други неща: " Ако си на един наш разговор, ше разбереш, че моите приятели са много по-различни..."
Това беше една нейна инфантилна представа за зрелите отношения между хората, които трябва да си говорят само сериозни неща…Казваше, че тя не била за веселби, не усещала радост в сърцето си… Тя наистина беше с разбити нерви от несправедливо тежкия и и жесток към нея живот, но с чисто сърце, без лицемерие се обръщаше към всекиго, не завиждаше, радваше се на успехите които са постигнали хората край нея, на късмета им…
На Нова Година си посрещнах гостите. Беше ми тежко…Все пак толкова време бях отделил на този човек, на това момиче, а ето - и на Нова Година не можем да бъдем заедно…Това - НЕ МОЖЕМ - го усещах твърде съдбоносно - особено в моментите в които раздразнението наделяваше у нея и тя се фръцваше: "Не ме търси повече!", " Не ми се обаждай вече!"… и си тръгваше. Защото усещах нестабилността ни като връзка, липсата на зрялост и отговорност. На фона на представата ми за една зряла връзка между отговорни хора, които могат да разчитат един на друг, в мен вече за кой ли път се обаждаше една горчивина за пародията на връзка, която представляваме…
Все по-решаващо усещах напластеното и развалено в нея от тежкото и детство, от майка и, от мъжете, които са били преди с нея и са я научили на този манталитет, на този тип взаимоотношения: " Разсърдени - сдобрени…", разбитите и нерви…
Нали всеки иска да посрещне Нова Година с близък човек… С децата си не успях да се видя нито по Коледа, нито сега за Нова Година (за което вина те нямаха разбира се, но бившата ми съпруга можеше да ги насърчи да се чуем, да се видим…).
По едно време - около 22ч. - оставих гостите си (те се веселяха и моето отсъствие не им направи особено впечатление) и излязох навън. Тръгнах към площада, не бях сигурен, че ще отида да и се обадя. Валеше дъжд със силен вятър. Край митрополията се подслоних под една стряха и дълго дишах под дъжда за да разкарам мъката в гърдите си…Общо взето се успокоих около фразата: " Остави я на нея си…Дано и помага Господ…" Пoмолих се за нея, за децата… Сигурно съм постоял около час там…След това се прибрах. И посрещнах Нова Година с гостите си.

…………………………………………………………………………

Тези нейни резки извръщания и отрязвания на другия можеха да създадат впечатление за човек със силен характер, контролиращ чувствата си, но това беше илюзорно…По-скоро тези нейни реакции бяха изкуствено породени у нея под влиянието на майка и, която непрекъснато и натякваше, че е "мека Мария", че не трябва да вярва на мъжете и да тича подир тях…
Това влияние и нейната липса на собствено мнение я довеждаха до тези дълбоки вътрешни противоречия. По-късно майка и ме обвини, че на тази Нова Година Нели постоянно плакала. А и Нели след време ми каза, че очаквала да я потърся…Нямам думи, както казват хората, за такъв начин на поведение…
Много пъти съм и казвал и съм се опитвал да го обоснова, че докато не заложи на един човек и не прекъсне опитите на майка си за намеса в техните отношения, не ще създаде свестна, зряла връзка, а и самата тя не ще израстне…

……………………………………………………………

Като имах вече опита от моите разстроени нерви, се стремях да се държа максимално спокойно спрямо нея (въпреки че много ми костваше - тази непостоянност) - да не я насилвам, да не я търся, когато каже, че не трябва да се виждаме повече…Специално тези ситуации бяха много трудни, все едно някой взема ножа и без всякакво обяснение ти отрязва нещо…Блъскал си се, полагал си усилия тази връзка да просъществува, да я съградиш, да укрепиш нещо, да вложиш в този човек надежда…И отвреме-навреме - просто обръщане на гърба и: "Не ми се обаждай повече…!" Стремях се да не и се ядосвам, въпреки болката. И най-вече да се стремя да се държим като зрели хора без глезотии и детинщини (защото чувствах, че играта на сръдни не ни подхожда на годините и на моето усещане и идеал за отношенията между зрели хора, за държането на зрели хора…). И да си отстояваме на думите…Щом е казано така, нека бъде…Търсех отдушник от тежестта на тези моменти най-вече като хващах пътя - пешком или с колелото - към Природата. Всъщност вече имах доста опит от такива ситуации на смазваща болка, че Природата някак разнасяше мъката и интуитивно, почти сами, краката ми поемаха нанякъде……..
( …Например… Веднъж с моя тогавашен приятел Павел се бяхме видели навън, на главната улица и аз споделих без някаква рязкост или критика, това, което наша обща позната ми беше казала, че предния ден се видели в заведение и той бил почерпан, може би (а периодичните запивания проваляха много неща в живота му). Той много се разгневи на забележката ми и се извърна почти със злоба към мен: "Ти защо не си погледнеш живота какво представлява, ами се ровиш в моя. Може би си объркал много повече неща от мен…" и т.н….Не се озлобих, изслушах го, даже накрая му казах: "Извинявай ,ако не е било вярно това, което тя ми каза …" и тръгнах…Но ми беше много болно поради злобата, която усетих в него…И взех колелото и карах нагоре по реката, до отбивката за язовира, където постоях в гората. Отдавна се беше стъмнило, отначало главата ми беше объркана и напрегната, беше ми много грозно, но полека-лека се поунесох, почти заспах и може би след около два часа слязох обратно към града, но без тежки мисли и натоварване в себе си…
Също, след раздялата със съпругата ми, когато изпращах децата си към 20ч. в новата им квартира след съботите, в които ги вземах, и те влизаха вътре, казвахме си "Довиждане" с тях и майка им и вратата се затваряше пред мен, мъката не ми даваше да се прибера в къщи, някак неусетно поемах по пътя нагоре към Селището (добре че квартирата им беше в квартал в съседство с гората и при първите такива спасителни разходки почти не осъзнавах накъде тръгвам като излезех от входа на блока им)...
Както казва Шолохов в романа "Съдбата на човека": "Мъката побутва човека да пътува…")
Така и сега, прим тези "хирургически" раздели отстрана на Нели, най-често поемах към Балкана, или към равнината, с колелото. Природата ме подкрепяше, даваше ми рамото си. Това бяха дни на колосално напрежение и мъка в душата ми: чувствата ми към нея, моята самота, липсата на децата ми, които вече бяха в нова квартира. Коятобившата ми съпруга криеше от мен и не даваше телефона си там, така че не можех да ги чуя, да ги потърся, не ми се обаждаха с месеци, пък и тя не го вземаше присърце да ги насърчи да се чуем (имах само нейния телефон на работата и - само чрез нея можело да ги търся…).
Природата ме спасяваше. Най-често, почти безсъзнателно поемах пеш или с колелото извън града - по шосето за с. Бяла или за Кабиле - до манастира там. Особено си спомням - нагоре, по пътя за Бяла, как усещах почти осезателното вдъхване на мъдрост и претръпналост от гората в мен. Колко смирение ми носеше Балканът, как успокояваше сърцето ми…

Като сега си го спомням, след едно такова инфарктно "фръцване" отстрана на Нели ( "Ние не смe един за друг - не ме търси…") излязох с колелото нагоре, по пътя за с. Бяла през юни някъде, и нагоре усещането за мъдрия съвет на гората, напомнянето и за претръпналостта от какво ли не на този свят, само нейната мъдрост и непоклатимост остават.. Усещах я като живо същество, тя ми беше единствената и жизненоважна опора в този миг. Щях да живея защото нея я имаше, тя беше оцеляла, видяла какво ли не…Трябваше да се уча от нея. Тя стоеше тук, могъща, но при това смирена и ми говореше на нейния си език, езика на могъщите склонове, покрити с мъдри зелени букове, дъбове и габъри, езика на пресния съживяващ въздух, слизащ от деретата.. Тя беше мой мъдър приятел в този момент и ме подкрепяше….

…………………………………………………………………….

Нели, разбира се, се обаждаше след два-три дни все едно нищо такова не е казала, но аз се стремях да настоявам да проявяваме повече отговорност към действията и думите си, защото ако все така се разводняваще и размазваше казаното и направеното, все едно не е било, тази откачена въртележка нямаше да има край…
За предната и връзка разбрах от споделеното от нея, че той постоянно идвал да я дърпа да я извежда от тях, стоял по час-два пред пътната врата, думкал по нея, свирел и викал с всичка сила (къщата е навътре в двора): "Нели, излез…". Тя пак не искала да излиза, но сякаш като разказваше това, усещах в сцената на стоенето на мъжа пред къщата и настояването да я види, подсъзнателното удовлетворяване на чувството и за пренебрегнатост и малоценност което е носела и развивала в себе си поради липсата на родителско внимание в годините прекарани по интернати…
Майка и и в предната и връзка се беше месила, ходела в дома на момчето, когато Нели била при него - да я прибира, може би някакъв вид ревност или чувство за собственост над 28-годишната си дъщеря (което правеше и при нас)…Той е бил по-експанзивен от мен и се карал с майка и, та даже и на бой и налитал, но не я ударил никога. Нели няколко пъти ми е казвала, че макар понякога тя да се е сбивала с него, има чувството че са се разбирали по-добре от нас…И сигурно е било така…
Свикнала на откачени отношения… Усещах тези ситуации на "сърдене и сдобряване" несъвместими с една зряла връзка. Споделях направо с нея своето горчиво предчувствие, че тази връзка не ще може да устои на изпитания: " Ако не можем да се сработим, ако се разминаваме постоянно, връзката ни в никакъв случай няма да бъде нещо здраво, няма да просъществува…":
Не знам дали тя го осъзнаваше когато го споделях с нея, но тези неща се повтаряха и аз все повече се стремях да приуча сърцето си към горчивата претръпнала мъдрост, че връзка с такива незрели изблици няма никаква перспектива и да не я търся при тези нейни цупения.
Тези ситуации станаха десетки - и все с горчивото преглъщане вътре в мен, че няма да ни бъде като двойка, и все пак да запазя приятелското отношение към нея, да не трупам обида, за което най-вече Природата ми даваше сили…
Усещах, че с повторението на тези ситуации, на раздели, макар и мъчителни, през времето това ще се превърне в една перманентна раздяла, за постоянно…
Така и стана. Тя се обаждаше от време на време въодушевено: " Какво правиш, как си ?…" Тя беше милозлив човек, замисляше се за мен, сещаше се за мен.
Поговаряхме малко по телефона и аз не понечвах да поискам да се срещнем.
Ревнуваше ме от една друга жена и мислеше, че аз веднага ще тръгна с нея като се разделим. В началото се опитвах да и кажа, че не прехвърчам така еднодневно помежду жените, но по-късно замълчах и не я разубеждавах, когато по време на този период, в който си налагах да не се виждаме, се обаждаше и питаше как е новата ми връзка…И под знака на това нейно съмнение връзката ни затихна…
Така лека-полека всичко отшумя…
.