автор: Moby

"Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света!"

Как можеше да знаеш, че това е единствената тръпка,
първото чувство, първичното чувство,
как можеше да знаеш силата на вятъра
и кой си мислеше, че е синоптика?
Прогноза нямаше, нямаше и време,
нямаш усещане за времето…
никога не си имала нужда от синоптици,
все си мислеше, че слънцето ще е жълто завинаги.
Кой ти каза, че имаш нюанси,
че ще светиш, само ако го пожелаеш..
светиш като електрическа крушка единствено!

Не мога да разбера защо си мислиш,
че този свят е твоя, кой ти подарява лъчите,
защо се обичаш,
защо се раждаш,
защо сега,
точно сега реши,
че трябва да изгрееш в мен.

Кой е този ден, кой пък си и ти,
че да ме раздираш, разкъсваш,
да ми показваш колко противоречива е душата ми!
Всеки ден по един и същи начин,
с една и съща сила продължаваш да рушиш,
построеното от вековете преди теб.

Мислиш, че нямаше съзнание ли,
беше даже много по-мисловно,
имаше смисли,
всеки откриваше хиляди, всеки ден, различни, за себе си.
Всеки за себе си и същевременно за целия Космос.
Оставяше наследство.

Не, не ти говоря за комуна,
а за разбирателство,
това разбирателство между индивидите
от мъжки, женски и смесен….всякакъв многополов пол.

Непредвидимо.
„Необратимо" -
като един мой приказен, пронизващ, изпепеляващ филм.
Не те омагьосва, не те убива, не те запраща някъде,
а те моли да се държиш, докато свърши…окончателно с теб!
Докато те изкара от полето, където си тръгнал,
най-вероятно за да събираш дренки
или да се ровиш в някакъв друг вид храсталаци.

Не забравяй, че растителността е измамна
като всичко живо, което диша.

Не се чудя на Сартр, че така зверски се е погнусил,
та чак го е описал в подробности!
Разбирам погнусата, усещам я сега!
Усещам я във всеки един момент, когато не съм близо до себе си.
В себе си единствено чувствам чистота…
е примесена с кръв и гной, а понякога и жлъч,
но все пак си е моя и е вкусна!

И кои сте вие, че да ми обяснявате, че кръв не се пие!

Аз пия до насита и досега не ме осъдиха, не ме оковаха!

Изпивам ви кръвчицата, а не ви пука.

Дрогирам се с това, изсмукано от вените ви и пак нехаете!

Какви сте отрепки!
Колко дълго трябва да се уча!
Колко дълго трябва да ви уча чрез скръбта си!

Че сте хора!

Не ми пука дали ме слушате или слушате „Сигнал плюс"!
Дори за вас, тези, които слушате „Сигнал плюс",
ще кажа, че посредствеността ви е градивна!

Помагате, давате живот на единственото в мен!

Давате живот на отдалечеността ми от вас!

Помагате ми така зверски, така дивно,
като хубава песен,
като незавършена ария,
като незапочната книга..

Не сте моята проза, не сте и поезия…нещо като нищо…