Продължение
втора част
"Пет са знаците на самотната птица: тя в най-високи предели лети, тя никога не страда за другар, дори и ближен, и вечно към небето сочи с клюн, тя няма цвят, тя пее много нежно..."
Сан Хуан де ла Крус
"Станси за любовта и светлината"
29 Октомври 2004 г. София
Излизам от банята и се обличам. Докато залязва, слънцето огрява стените на къщата пред прозореца и в коридора е светло, макар пердето да е спуснато. Изваждам телефона от джоба на якето и набирам. След две изписуквания ми отговарят:
-Да, моля.
Засмях се на официалният тон.
-Здравей, Вили. Ще успея ли да те видя?
-Прибирам се в момента. Нека се изкъпя и ще ти се обадя след около 30 минути. Сега затварям, защото още някой звъни.
Изчаках близо час, но не ме потърси. Не знаех как да постъпя и я набрах отново, зачуден дали не съм запомнил неправилно думите и.
-Здравей. Мислех, че ще се обадиш.
Гласът отсреща беше променен и глух:
-Не знам дали ще имам настроение да изляза. Ще ти се обадя по-късно да ти кажа.
-Какво е станало?
-Не искам да говоря за това.
Завъртях се объркан из стаята, наклонил глава към ръката с телефона:
-Добре.
Не ми се стоеше повече в стаята и къщата и излязох. Отидох на спирката и след минути автобус номер "63" дойде. Качих се и след около 10 минути слязох. За пореден път се сетих как преди време в ICQ -то ме беше попитала "Как ще се почувстваш по-малко сам", а аз на шега отговорих "Ами ако живея на 10 минути от теб." Тя написа: "Ако си мислиш, че са 10 минути, наистина ще станат 10." Тогава разстоянието беше 3 часа и аз живеех в Плевен. Все още не знаех, че ще ми предложат работа в София.
Около мен светеха витрини и табели. Автомобилите спираха и тръгваха пред светофара и бучаха с двигателите си в сумрака. Вървях по тротоара и се любувах на ритъма в движението им, в едно с ритъма на червената и зелената светлина. Около мен шума бе невъзможно силен, затова свих край блоковете, и влязох в сред паркираните коли на паркинг. Натиснах бутона със зелената слушалка на телефона и се изписа последният избран номер. Натиснах повторно и чух познатият тих глас.
-Да.
-Оправи ли ти се настроението?
-Не.
-Какво стана?
-Не искам да говоря за това.
-Някой ти се обади. Защо не искаш да ми кажеш какво стана?
-Съжалявам.
-Някой призрак от миналото?
Отговори ми приглушено, почти недоловомо забавила глас.
-Не. Не е призрак.
Вървях сред автомобилите, озадачен и объркан. Поех си въздух, изплашен от въпроса, който щях да задам:
-Ако те притеснявам, или каквато и друга причина да е, мога да стана "невидим".
-Какво означава това?
-Мога да съм само по телефона или само през чата на ICQ -то, или въобще да изчезна. Не желая да съм проблем.
Гласът и стана дрезгав и неравен
-Знаеш отговора.
Спрях на място и се завъртях:
-Нищо не знам.
-Не искам да си само през телефона.
-Трябваше да попитам.
-И не искам да ставаш "невидим"
Гледах жилищните блокове наоколо и светещите прозорци и се сетих, че всъщност никога не бях слизал заедно с нея от автобуса и сега гадаех коя от светлинките пред мен е нейната.
-На някакъв паркинг съм, до автосервиз. Предполагам, че си в някой от блоковете наоколо. Ще дойдеш ли?
-Не. Съжалявам.
Въздъхнах:
-Добре, предавам се. Лека вечер.
-Лека. - спря за миг, а после продължи, снижила гласа си: -И нямаше нужда да питаш това за "невидимия"
Стоях объркан и тъжен. Наоколо вече бе нощ, тръгнах безцелно, и изчаках светофара, а след това пресякох. Пред мен имаше таксита. Качих се и се отпуснах на седалката, затворил очи.
-Към "съда".
На сградата на съдебната палата слязох и се огледах. Исках да тръгна на някъде и просто да повървя, наоколо беше светло от уличните лампи и светлините на града, и никой не ме познаваше. Можех да съм сам, без да съм затворен между стени. В джоба на якето ми телефона извибрира кратко. Извадих го и погледнах дисплея -имаше "иконка" за "sms". Зачетох се:
"Държах се ужасно. Съжалявам. Тук ли си утре? Нека се видим на кафе."
Набрах телефона на Велислава. Този път гласът и беше свеж:
-Да.
-За съжаление утре пътувам за Ловеч. Трябва да занеса една картина за есенният салон.
-Да се видим тогава преди автобуса ти?
-Знам, че си уморена и искаш да се наспиш. Не е необходимо да се реваншираш по подобен начин.
-Добре, тогава нека се видим в понеделник. -гласът и стана топъл, през слушалката се усещаше, че в този момент се усмихва; - Донеси ми някава скица или шарж, нещо, което не ти е нужно. Което да ми дадеш.
Засмях се и и се огледах. Слушайки я, бях вървял и сега около мен тротоара бе по-тих.
-Ще ти донеса нещо, което правих за теб, но ти тогава изчезна и не можах да ти го дам.
-Ще чакам тогава в понеделник.
-До понеделник.
Затворих и се върнах обратно по същият път. Около мен отново беше светло и шумно.
В понеделник в седем вечерта гледах блуждаещо по табела на бар, на която пишеше със зелени букви "Бони и Клайд". Беше хладно и за да се раздвижа, тръгнах безцелно, разглеждайки витрините. По пътя премина тролей номер "2" и аз се заоглеждах пред себе си, защото маршута му беше покрай улицата, където Велислава работеше. На десетина метра я видях по другият тротоар. Още не ме беше забелязала, спря за миг да се огледа и пресече улицата по диагонал. Косата и ограждаше лицето и то изглеждаше по-слабо, открояващо се странно и заради коженото яке, което правеше раменете и по-широки. Стигнала моя тротоар ме видя и се усмихна.
-Здравей. Отдавна ли ме чакаш?
-Не. Всъщност разглеждах магазините в квартала. Не съм скучал.
Докато говорех тя ме гледаше наклонила глава напред и настрани. Имаше светло кафеви очи и кестенява коса, която сега беше изсветлена на кичури, и когато ме гледаше въпросително винаги изглеждаше строга, може би заради цвета на косата и очите или може би заради аристократичните черти на лицето и, и пронизващият на моменти искрящ поглед.
Посочи край мен:
-Трябва да идем до банкомата да изтегля пари.
Отместих се в страни, правейки и път.
-Добре.
Банкомата се оказа до вратата на супермаркет "Фантастико". Тя изтегли пари и влезе в магазина, а аз се облегнах на стълб с лампа, с ръце в джобовете и кръстосал крака. След малко излезе и ме погледна въпросително, а после се засмя . Залюлях се напред и тръгнах след нея. Стигнахме отново до табелата "Бони и Клайд", Вили се обърна към мен и попита:
-Тук искаш ли?
Повдигнах рамене, и погледнах през прозореца вътре в бара.
-Добре.
Седнахме, сервитьорката дойде и аз си поръчах капучино, а Велислава чаша бяло вино. Съблече коженото яке и изпъна гърба си, след това свали шала си, и косата и повлечена от него се завъртя покрай лицето. Сервитьорката донесе чашите ни, Вили кимна и започна да гледа към мен съсредоточено и почти сърдито. Заговори, като казваше думите бавно, с пауза помежду им, наблягайки внимателно на всяка една.
-Тишо, какво очакваш от мен?
Застанах вкаменен, без да местя поглед от нея.
-Пия кафе.
Изражението и остана същото и тя повтори отново въпроса си:
-Какво точно очакваш от мен?
-Нищо не очаквам. Приятно ми е с теб.
-Не бива да се привързваш към мен. Ще те нараня.
Наблюдавах внимателно лицето и, и се опитвах да отгатна какво става зад погледа и, кафяв, както светъл шоколад. Преди време ми беше написала: "Каквото и да направя, винаги наранявам някого. Понякога си мисля, че е по-добре да не допускам никого до себе си." Беше красива жена на 30, но сега лицето и излъчваше болка и жестокост, и аз не виждах красотата и. Продължи:
-Може да се преместя да работя в друг град, може да реша да се оженя за някого, може просто да поискам да имам дете от някого.
Стоях неподвижен и си мислех как едно изречение остана недоизказано: "-Ти не си потребен за нищо от това."
В гърдите ми стана пусто и не усещах нищо. Отвърнах тихо:
-Знам, че не би ме харесала нито като външност, нито като социален статус. - тя работеше в правителствена агенция, в отдел "Връзки с обществеността". Очите и припламнаха и се заковаха за моите:
-Защо мислиш, че не бих те харесала заради социалният ти статус?
Усмихнах се:
-Опит.
Не мислех и че би ме харесала и заради визията ми, но предпочитах да не коментирам и това допълнително, за да пощадя поне част от самочувствието си. Тя продължи:
-Не искам да ставам център на живота ти.
-Почти не те виждам, почти не се виждаме, срещаме се може би един или два пъти месечно. Аз не присъствам в живота ти.
- Знаеш ли коя е Велислава? -гласът и се ожесточи и едновременно нещо в него зазвуча тъжно. Завъртях глава:
-Не.
-Велислава всяка вечер се прибира от работа и се затваря в къщи, и стои сама. Съвсем неочаквано ти нахлу в живота ми.
-Мене ме няма в живота ти.
-Ако някой се включва всеки ден в ICQ -то ти, той присъства в живота ти.
Наведох се към нея.
-Ако си тръгна, ще ме забравиш след едно мигване
Тя поклати иронично глава:
-Ще му кажа, ако ме попита.
Вътре в мен стана тъжно. Знаех, че погледа ми се замъглява, но не можех да го скрия.
-Какво ми има?
Отново едновременно тъжно и жестоко ми отвърна:
-Държиш се безупречно и точно там е проблема.
Опитах да доловя сарказъм, но нямаше. Нещо в отговора ми убягваше, но не знаех кое. Усмихнах се насила:
-А защо всички си тръгват от мен? -гласът ми потрепери и усмивката не успя да прикрие тъгата.
Вили ме гледаше съсредоточено, навела глава.
-Ето, нараних те.
- Не си.
-А защо очите ти са влажни?
-Не е нужно да си загрижена за времето в мен. Дори ако там сега вали.
Завъртях глава в страни. Зад прозорците градът тъмнееше и в тъмното прозорците на жилищните блокове проблясваха в нощта. Чух как ми отвърна тихичко: -Добре.
Носех със себе си найлонова чанта, която бях оставил на стола до мен. Взех я и извадих от нея два малки акварела, формат А-4. Огледах ги замислен и и ги подадох. На единият имаше нощно небе с покриви на къщи и летящи хора, а на другият беше тя, нарисувана като очертания -контури на голо момиче, прегърнало пеещ и умиращ славей. Контурите бяха от клони и листа на роза, извити по очертанията на тялото и. Оставих този акварел върху другия.
Тя разглеждаше внимателно двата листа и лицето и се промени, загубвайки ожесточеността си и болката. Заговорих :
-Помня как каза, че много харесваш Оскар Уайлд и "Славеят и розата". Не можеше розата да не си ти. Исках да ти го подаря за рожденият ден, но не знаех по какъв начин ще реагираш на голото тяло и нямах смелост да ти го дам
Погледна ме усмихната, и с променен и нежен глас отговори:
-Много е хубаво.
-Спомняш ли си за какво е пял славеят, докато е умирал?
Завъртя глава: -Не.
Наведох се напред.
-Всички, които ми казаха че харесват "Славеят и розата", не си спомняха.
-А в приказката пише ли?
Кимнах:
-В началото е пял за трепета, който се заражда в сърцата на момче и момиче. След това песента му е за страстта в телата на мъж и жена. Накрая е пял за любов, по-силна от смъртта, която не умира и в гроб. Простичко.
Тя стоеше насреща ми, и погледа и стана различен. Различен от всеки път досега. А аз се сетих, че от години, никоя жена не ме бе гледала по този начин. Отново ми се усмихна, а гласът и прозвуча мек и галещ:
- Музиката от "Преди дъжда" е много хубава.
Бях и изпратил по куриер диск с филмова музика.
-Всъщност исках да ти го дам лично, но все се разминавахме, и реших че месец забавяне след рожденният ти ден е предостатъчен. Затова ти го пратих така.
-Приятелите ми ме познават от години, но никой от тях не ми е правил такъв подарък.
Очите и светеха и пронизваха. А аз се свих и отдръпнах. Нещо вътре в мен бе студено и мъртво заради думите и колко съм ненужен и едновременно с това погледа и сега топлеше. Объркан отново погледах навън през витрините и си помислих, че има въпроси, които не смеем да зададем, и отговори, които никога не търсим , но които някой ден ни намират.
Включих интернет и влязох в "google.com". Набирам "Целувка за лека нощ". Излизат няколко сайта, но всичките са с препратка към един и същ. Отварям го и започвам да чета текста под заглавието и името:
"Някога, много отдавна, имаше едно момиче което вечер слагаше глава на рамото ми и ме прегръщаше, а след това чакаше да и разкажа приказка..." Спирам и отмествам поглед от монитора. Не искам да продължавам по-нататък, защото знам всяка дума. Защото съм го писал аз. Една жена ме познаваше заради този разказ, и мъжът който виждаше в мен, беше мъжът от разказа. И от това, което беше видяла в мен, бе разбрала че съм ненужен. Затворих текста и набрах адреса на сайта, след това влязох в персоналната си страница и натиснах с "мишката" бутончето за изтриване на файла с текста. След секунда излезе съобщение, че файла е изтрит. В себе си не усетих нищо.
Събудих се уморен. Събота е. В Ловеч съм. Миг покой, далеч от проблеми и условности. Ставам и дълго стоя под душа, суеверно надяващ се, че водата ще измие настроението ми. След час се разхождам из руините на крепостта над града и над реката. Последен спомен от дворцов комплекс някога. Много малко хора в града знаеха, че стените на крепостта са опасвали далеч по-голямо пространство от това сега. Каменните зидове отдавна бяха изчезнали. Някъде през времето и вековете хората са ги отнасяли и са строили с тях домовете си. Навярно и църквите и джамиите. Джамиите вече ги нямаше."Всичко отминава" пишело на пръстена на цар Соломон. И всичко се забравя. Дори това, че под този каменен хълм е подписан мирният договор с Византия, с който е провъзгласена втората българска държава. Така бе станало, че тези крепостни стени са превзети последни от турците, 50 години след тогавашната столица Търново. Купчината отломки наоколо най-дълго са били наричани България. Всичко отминава. Тръгнах надолу към реката и града. Край мен мъж беше седнал до една от бойниците на стената и четеше вестник. Заслизах по стъпалата на старият град и седнах в кафенето в средата на покритият мост над Осъма. От ляво към мен се приближи жена на моите години.
-Здрасти , Тишо.
-Здравей, скорпионе.
Очите и бяха уморени. Предната вечер се бях обадил да се уговорим за кафе, и тогава разбрах че е на работа и е втора смяна. Бяхме учили някога заедно. Остави чашата с кафе пред себе си и седна на масата ми и сложи пред мен целулоидни джобове за папка. В тях имаше листи от машинописна хартия, с рисунки на тях.
-Виж. Това аз ли съм? Ходили са му на свиждане и ми е пратил това.
Нямаше нужда да споменава имена. Някога беше имала връзка с мъж, по-голям от нея. Няколко месеца след началото на познанството им, беше осъден за двойно убийство и за изнасилване. Тогава все още имаше смъртно наказание и присъдата за него беше смърт. Малко след това президента Петър Младенов наложи мораториум върху смъртното наказание, и присъдата не бе изпълнена. След това смъртното наказание бе отменено в България и заменено с доживотен затвор. Този човек бе минал покрай смърта, но се бяха разминали.
Поех листите и ги погледнах внимателно. Имаше две посредствени рисунки с молив. Едната на гола жена, а другата портрет, прерисуван от снимка, която и аз имах. Въздъхнах:
-Тези устни може да са само твои. Няма как да се сбъркат. Прерисувал е голото тяло от някъде и ти е сложил лицето на него. -усмихнах се лукаво: -По интересен начин си те спомня.
Тя също се засмя, и обърна гърба на листа с портрета и от снимката. А аз го погледнах и занемях.
На другият ден се прибрах в София. Нещо видяно стоеше пред очите ми. Набрах телефона на Велислава. Тя вдигна.
-Да.
-Здравей. Може ли да ти разкажа нещо?
-Да.
-Докато бях в Ловеч, се видях с една приятелка. Някога ходеше с мъж, който осъдиха за убийство, осъден е на доживотен затвор.
Тя ме прекъсна:
-Понякога си мися, че мъртвите може би, биха простили.
Нещо в мисълта и ми убягна. Понижих несъзнателно глас.
-Престъплението, за което го осъдиха е толкова низко, че не смятам, че биха простили. Приятелката ми, ми показа негови рисунки.
-Хубави ли бяха?
-Не, безнадежно посредствени. Но на гърба на едната, като на хербарий, и беше пратил 12 четирилистни детелини. Никога не съм виждал толкова много. Дори не мога да си представя къде е успял да намери и събере толкова.
Затворихме. В главата ми се въртеше неясният и коментар, че мъртвите може би, биха простили. Говореше за нещо, много пъти загатвано, но което никога нямаше да сподели. Поне не с мен. Отново се замислих за дванадесетте детелини. Много пъти бях търсил, но съм успявал да намеря не повече от 2 или 3.
Мъжът, който ги бе откъснал, беше в затвора от 12 години и никога нямаше да излезе от там. И беше намерил по една за всяка своя година без свобода.
Четвъртък вечер е, и на мен ми е скучно. Набирам телефона на Вили. Чувам отново познатото и натренирано:
-Да, моля.
-Здравей, моля. Пак ли беше с твоите три приятелки, от стихотворението, което ми прати?
Една от познатите и беше писала нещо тъжно философско, за три жени, с три телефона които не звънят, и "с водки също три"
-Да, как се досети?
-Ами ти сама каза, че всеки четвъртък се виждате, каквото и да стане.
Гласът и се снижи:
-А, значи съм станала прогнозируема. Това трябва да се промени.
-Не. Не трябва.Исках да ти звънна докато сте на масата, за да има звъннал телефон и да променя идилията.
-Онова тогава беше само за тогава. Това, което е описано в стихотворението, няма да се повтори никога. -говореше с тъжен и трепкащ глас.
- Така и не седнахме на пица за рожденият ми ден.
Тя въздъхна: -Съжалявам.
-Нищо, някой друг път, аз съм си тук.
Змълча за малко, после колебливо каза:
-Но аз не.
-Ще заминеш някъде?
-Да.
През главата ми преминаваха мисли. И отговори на незададени въпроси.
-При някого?
-Да.
-При мъж?
-Да.
-Това е "скъпият приятел", на 4 000 километра от тук, заради когото потърси приказка за лека нощ, и ме намери мен?
-Да. -направи пауза и продължи: -Това променя ли нещо?
Сега вече аз мълчах, после си поех въздух.
-Да.
-Кое? -гласът и се разтегли и стана тъжен и настойчив.
Затворих очи, думите се намираха трудно.
-Знам, винаги съм знаел, че не си жена, която мога да имам. Но малкото което взимах, беше взето само от теб. Не го крадях от теб, и някой друг.
-Съжалявам. -каза го тихо, с променен глас, които беше дрезгав и накъсан.
-Нищо, мила.
-Не разбираш. В сърцето ми няма никой. То е мъртво. - думите се извиваха, подобни на плач.
-Не разбирам.
-Не разбираш.
На другия ден си отворих кутията. Вътре има писма от един и същ адрес. Поглеждам първото. Някъде по редовете му пишеше: "...скъп приятел, на 4 000 километра от тук." Скъп приятел. Някой използваше думи, които означаваха много неща. Натиснах "отговор" и изтрих останалата част от текста. Без този ред. После дописах след него:
"Премълчаната истина е наполовина изречена лъжа. Две премълчани, са вече цяла"
Вечерта се прибрах. Не бях взел телефона със себе си, и на дисплея му сега имаше иконка за пропуснати повиквания. Повдигнах вежди и погледнах номера, после набрах.
-Здравей, търсила си ме.
-Отваря ли си пощата? - Велислава звучеше гневно.
-Не.
-Бях ти отговорила. Днес ти звънях много пъти, но не вдигаше и ти написах писмо.
-Може ли да ми кажеш какво си ми писала?
-Един момент, да погледна писмото.
Зачете бързо, говорейки високо:
-"В писмата си съм ти споделяла свои настроения и състояния, никога не съм подозирала, че ще бъдат цитирани извън контекста дадени думи, които в даден момент означават едно, а извън контекста, съвсем друго. Никога и никой не ме е наричал "лъжкиня". Разказах ти за човек, който отдавна не съм виждала, и които едва ли повече ще видя. Ако и да съм обидена, за това, че ме обвиняваш в лъжа, два пъти по-обидена съм, че използваш нещо споделено срещу мен".
Замълчах, после тихо отговорих:
-Понякога греша. Често. Съжалявам.
Прибрах телефона и облякох якето, след това се разходих до подлеза на "Красно село". Влязох в нет клуба и отворих пощенската си кутия. Имаше едно непрочетено писмо. Отворих го, и прочетох думите, които вече бях чул. Постоях срещу компютъра, после заотварях писмата на посоки. Някъде в датите имаше промеждутък, защото едно от писмата и не беше пристигнало, заради прекалено тежка снмка. Отворих пимото и след прекъсването, и го зачетох. Някъде в края му имаше текст:
"Тишо, трябва да ти разажа нещо: "Някога, много отдавна..." Моят баща също не е между живите. Толкова много чаках да се прибера, оставаше ден, после няколко часа. А вместо това, едно телефонно обаждане. Толкова много неща останаха неказани. От тогава, когато някой изчезне неочаквано, винаги се страхувам да не му се е случило нещо. Затова, ако по някава причина се загубиш, ме предупреди." Спирам да чета. Помнех отговора си: "Не мисля да изчезвам нито с предупреждение, нито без, но щом трябва -обещавам"
Отново стоя неподвижно пред компютъра, след малко започвам да пиша писмо:
"Кодът на кутията ми е: 83339а, ако погледнеш в нея, ще видиш, че в нея няма нищо, нищо от теб, което мога да използвам в контекста, извън контекста, където и да е. Предполагам в някакъв момент съм искал да има друг, който е искрен към мен, както аз към него. Просто мечта, не е било очакване към когото и да е."
Отварям папка "получени" и маркирам всичките 10 писма в страницата и ги трия, после следващата страница, и следващата, и следващата. Докато изтрих всичките. Шейсет писма. Четири месеца. След това влязох в "чекмедже" и маркирам снимките на които е тя и отново ги изтрих. В кутията ми вече няма следи от нея.
Този път в себе си усетих празно.
Разхождам се покрай "Шипка -6" и университета, бях си купил акрилни бои от книжарницата в партера на изложбените зали. Погледнах телефона си. Показваше 18. 30 часа. Замислих се че Вили работи на метри от тук. Не ми се пътува сам и се надявам да не е излязла от работа. Звъннах. Тя вдигна.
-Да?
-До унивеситета съм. Прибра ли се?
-Наблизо съм. Трябва да мина през работата за бързо.
-Искаш ли да те изчакам? По пътя ще можем да поговорим, не съм те виждал от отдавна.
Телефона и прекъсва, само чувам че гласът и е различен, почти плачещ.
-Нека...
-Не те разбрах.
-Нека седнем някъде.
-Добре. Кога?
-Ще мина през работата, изчакай ме където спират маршрутките.
Чаках дълго, покрай мене минаха много микробуси. Не посмях да и позвъня повторно. Гласът и бе странен, и реших че може би не иска да вижда никой, или поне не мен.
Вечерта се отпускам уморен, от студа на зимата ме боли гърба, и искам просто да легна. Сещам се за разговора от преди час или два, и позвънявам отново. Изчаках няколко исписуквания, но никой не ми вдигна и затворих. Докато отпускам ръката си с телефона, дисплея му засвети в жълто и синьо, и се изписа името и. Вдигнах:
-Да?
-Телефона ми не беше до мен. Как си ти?
-По скоро ти как си? Гласът ти е особен.
-Уморена, много уморена. -каза го тихо, а гласът и трепкаше.
-Какво ти е?
-Тъгувам, тъжна съм.
Замислям се, и за миг замълчах.
-Къде си сега?
-В къщи, след малко ще си ида в ъгъла, където ми е мястото.
Каза го със злоба. Много внимателно попитах:
-Да не си пила?
Затвори ми. Набрах веднага, тя вдигна още след първото приписукване. Аз въздъхнах в слушалката:
-Знаеше, че ще те набера пак. Какво ти е?
-Искам да ме няма.
-А къде да си?
Отсреща някой изхлипа, и много тихо и накъсано ми отговори. Не разбрах нищо, защото гласът и се смеси със плача.
-Не те чух.
-Искам да съм мъртва.
-Защо?
-За да ида при татко. -продължаваше да плаче, и думите бяха почти нечуващи се.
-Баща ти не е там. Там няма нищо. Никой.
-Баща ми е там. Искам татко. -спря за миг, чувах как поема с мъка въздух, и продължи: -Много ми липсва.
-На мене, тук ще ми липсваш. Разбираш ли?
-Непотребна съм, на никого не трябвам. Тук.
-На мене си нужна, аз толкова ли съм маловажен?
-За какво съм ти? Каква е ползата от мен? Дори и с теб се държа гадно.
Засмях се.
-Да речем, че се държиш гадно с мен, защото с тези, с които искаш да си лоша наистина, не можеш.
-Това не е оправдание. -вече не хлипаше.
Отново се усмихнах в слушалката.
-Не знам дали е оправдание. Но със сигурност е обяснение. Хората понякога са лоши, когато са тъжни.
-А защо са тъжни?
Наистина, защо бяха тъжни? Не бързах да отговарям, защото не знаех. После продължих:
-Помниш ли "Рибарят и неговата душа", на Оскар Уайлд?
-Да.
-Приказката е писана по един коментар на евангелист Павел: "Всичкото знание на света да имам, всичките богатства и почести, и толкова силна вяра, че планини да местя, любов ако нямам, съм беден и нищо не съм"
От другата страна тя прозвуча тихо и нежно, без следа от плач:
-Много е хубаво. Ще ми го пратиш ли като sms?
-Ще ти го пратя. А след малко заспивай. Нали?
-Добре.
Затворихме. Написах цитата и го изпратих, после оставих телефона до себе си и си разгънах за да лягам. Накрая се завих и затворих очи. До мен телефона избръмча кратко. Дисплеят отново светеше, и в долният ред имаше синя иконка за sms. Отворих го. Беше от нея:
"Никой преди теб, не ми е показвал, че е толкова сам и тъжен."
Постоях за малко неподвижен, после написах отговора и го пратих. Изчаках иконката за изпращане да изчезне и на дисплея отново се появи текста на sms -а, който бях пратил преди миг:
"Никоя преди теб, не ми е показвала, че е толкова сама и тъжна."
Седнали сме с Вили в кафене някъде между "Пирогов" и "НДК". Говорим за филми и книги. Накрая разговора се завърта около Агата Кристи. Аз констатирам:
-Не ми харесват книгите и. Някак прекалено измислени са.
-А на мен ми харесват. Провокират ти интуицията.
-Какво общо има интуицията?
-Агата Кристи е жена и в книгите си залага на интуицията. Всички жени имат силна интуиция. А моята интуиция ми казва, че трябва да стоя далеч от теб.
-Защо?
-Не си точно приятел. Има неща, които не мога да споделя с теб. Спомняш ли си как ми разказа за "телефонният си призрак", когато ти споделила колко е хубаво да се събуди до някого?
-Спомням си. И?
Спомнях си. Тогава, в Търново погледа ми бе станал стоманен. Внимавах отново да не е такъв. Тя продължи:
-Не мога да споделям с теб подобни неща. Не си приятел. Нещо друго си.
Не променях изражението си. Със студен глас отговорих:
-А какво съм? Не съм те прегръщал, нито целувал. Не съм се събуждал до теб. Какво друго мога да съм?
Вили не отговори нищо, само ме гледаше със заблестял поглед.
Стоим на спирката. Аз се поклащам на токовете на обувките напред - назад, за да се стопля. Велислава ме наблюдава критично:
-Якето ти е тънко и затова ти е студено.
-На теб не ти ли е студено?
-Не.
Мислите ми са другаде. Сезонът наоколо беше без значение. Въртях се в кръг, подобно на нея, и премълчавах недоизречени истини. Тя също се луташе в лъжи, и наполовина казани отговори. Лъжи, които си противоречаха една на друга, и в които тя самата искаше да вярва. Аз се бях изгубил в тях и вече не знаех коя е жената на среща ми. Някога я познавах. Или по-точно познавах онази Велислава, която тя искаше да бъде. Тогава, когато я видях за първи път, под очите и стояха тези бръчици, които се появяват когато много често се усмихваме. Сега бръчиците вече ги нямаше. Спях да се поклащам и застинах на място, вгледан в лицето и.
-Всичко ли си казахме?
Тя почти не се обърна с лице към мен, само леко отмести очи:
- Искаш ли да питаш нещо?
Наведох глава и я завъртях:
-Не.
В ляво от мен идваше тролейбуса. Погледнах табелката и се качихме. В дясно от шофьора имаше свободна двойна седалка и седнахме. Вили се сви, облечена със зимкното си яке, увита в шала и с шапката. Нещо стои в гърлото ми и е трудно да преглъщам. Искам да происнеса някави думи, но не мога. Накрая поемам въздух:
-Наистина не си като другите ми приятели. Различно е.
Тя ме наблюдава. Напрягам се да кажа нещо, но не се получава. Затварям очи:
-Мило ми е за теб. Различна си от другите.
Не отговаря нищо. Погледът и не се мести от мен. Продължавам:
-Мило ми е. Не знам как иначе да го кажа.
Кимна ми разбиращо. Нещото в гърлото ми продължаваше да ме задушава. Не го бях произнесъл. Думите бяха други. Стоя неподвижен, и се опитвам да събера смелост. Нищо не се получава. Накрая тролеят стига спирката и ние слизаме. А аз си мисля, че тази спирка не биваше да е тук, а няколко минути по-нататък.
Денят премина и стана тъмно, а нещо в мен все така си стои в гърлото и ме дави. Накрая взех телефона и избрах номера и. Вдигна:
-Да?
-Днес не ти казах всичко. Нещо остана. Сега е в гърлото ми, и трябва да го призная, иначе все едно се задушавам.
-Какво? -гласът и е тих.
Поех си въздух, но думата е трудна и излиза на срички:
-О-би-чам-те. Обичам те. Съжалявам.
Много, много нежно отговори:
-Защо? Не бива да съжаляваш. Това е много хубаво.
-Трудно я произнасям тази дума.
-Тази дума не се казва лесно.
-Исках да го кажа днес, но тролеят стигна спирката и слязохме.
Тъжно продължи след мен:
-Проклетият тролей стигна много бързо.
Стиснах зъби и въздъхнах:
-Знам какво ще последва сега, но претпочитам да не съм страхливец.
-Какво ще последва?
-Ще изчезнеш.
Засмя се: -Не. Нека се видим утре.
Затворих очи с болка. "Утре" е друг ден. Тогава цветовете щяха да са други.
-Нека сега. Утре ще е късно.
-Няма да бъде късно.
-Къде ще идем?
Отново я чух да се усмихва в слушалката:
-Където си поискаме.
Затворихме. Отпуснах се по гръб на леглото и загледах тавана. Върху гърдите ми тежеше нещо. Помислих си как едно закъсняло "обичам" всъщност е "сбогом". Дори само малко да закъснееш. Гледах бялото на тавана и заговорих на глас:
-От всичките си грешки се отказвам, Господи, и от себе си се отказвам, само не ми я отнемай.
И след като го казах ме хвана срам от себе си и от глупостта ми. Защото никога не я бях имал. През времето когато бе край мен, беше само с малка част от себе си с мен. Аз бях единствено утеха за несподелена и премълчана болка. И за празнотата вътре в нея.
На другият ден отново съм в същото кафене. Отвън е познатият студен и тих вятър, който разклащаше краищата на навеса над входа с реклами на "Бакарди Бризер".
Чаках дълго. Накрая видях позната ми зимна шапка с периферия, и лилав шал. Влезе при мен, и като всеки друг път поръча бяло вино. Не започваме разговор. Аз поглеждам лицето и, по което имаше следи от студ, и стискам ръцете си инстиктивно, една в друга, като да съм бил на вън до преди малко. Тя гледа лицето ми, после се опита да се пошегува:
-Няма нужда да гледаш така плашещо.
Тръснах глава:
-Предполагам всеки има такъв поглед понякога.
-Това, което е в гърлото ти, и те задушаваше снощи, отиде ли си?
Забих поглед надолу.
-Не. Само се премести другаде.
-И къде е сега?
Сложих дланта на гърдите си за миг.
-Тук.
Мълчим отново. Тя проговаря:
-Искаш ли да питаш нещо?
-По-добре ти разкажи. Това, което премълчаваш.
Лицето и стана почти ожесточено.
-Има някой в сърцето ми.
-А ти в неговото ли си?
-Надявам се. -отговори бързо а след това продължи:
-Не се ли досети до сега за това? Аз съм жена на 30. Нормално е да има мъж в живота ми.
-Да, нормално е да има мъж в живота ти. Много си красива.
Тя кимна, после се дръпна на зад, и отметна глава, усетила двузначността на кимването. Усмихнах се.
-Разбрах те.
-Ако знаеше, как щеше да постъпиш?
Въртях лицето си и погледа, за да не срещам нейният.
-Най-лесно е да кажа, че можеше да не ти отговоря на писмото, или че не трябваше да идвам в София.
Рязко ме се обърна към мен:
-Зради мен ли дойде в София?
-Не съм казал подобно нещо.
-Вече го каза.
Загледа тъжно пред себе си. Нежно проговорих:
-Все пак имаше магия във всичко. В начина по които ме намери, в това, че се озовах тук.
Тя ме прекъсна, с глас който се изви, почти като плач.
-Защо говориш в минало време? -погледът и беше в мъгла, и не го местеше от мен.
Сега бе времето за дъжд и в двама ни.
Тръгнахме, тя ме гледа докато вървя.
-Нали няма да си изхвърлиш телефона.
Погледнах я учуден, после заследих светофара насреща си. Светеше червено, и спрях на самият ръб на тротоара.
-Аз си имам вече една, която от отдавна е само по телефона, и която живее с приятеля си, който се върна от Англия. Втори "телефонен призрак" няма ли да ми дойде в повече? Тази ми звъни всеки уикенд.
Вили продължава да ме гледа.
-Съжалявам, че ти причиних същото.
Пресичаме. Аз не зная отговори, не знам нищо. Вечерта разговорът от светофара ми стои в ума, накрая взимам телефона и и звъня. Вдига ми бързо:
-Да?
-Тук съм, и телефона ми е същият.
Отсреща тя се засмя, и от издишването се чу шумене в слушалката.
-Радвам се.
Следващата седмица беше отпуска. Една от вечерите ми се прииска да я чуя, но не вдигаше. Някоя от следващите вечери звъннах отново, тя вдигна.
-Да?
-Загуби се. Как си сега?
-Не се чува.
-Попитах как си сега?
-Не се чува.
-Как си?
Отсреща тя повтаряше:
-Не се чува, не се чува.
Затворих. Преди няколко месеца трябваше да води пресконференция сама, и се беше изплашила много от това. Тогава ми сподели как преди време е била в отдел "Връзки с обществеността" на друго ведомство и заради работата се налагало да има преки включвания по радиото. По време на тези включвания тя изпитвала паника, и въздухът и не достигал, тогава започвала да повтаря по телефона, докато вече е в ефир: "не се чува, не се чува". Хората са стереотипни и повтаряеми, и безкрайно предвидими. Въртят се в кръг, който никога не е идеално кръгъл, но от който няма измъкване. Станах и включих телефона си на зареждане. Отново се замислих за нея. След като напуснала предната си работа и постъпила на тази сега, попаднала на шефка, която понякога си позволявала да удря подчинените и жени. Държавните ни институции бяха пълни с луди, които си нямаха психоаналитик.
След няколко дни предположих че тя вече е в София, остатъка от отпуската и бе 10 дни, и двете седмици свършиха. С подобие на лепкаво прозрение знаех какво ще бъде казано и какво ще стане, но исках да греша, поне само този път, поне веднъж. Така, както бях искал и преди, заради други хора. Тогава, преди, не грешах. А сега? Всеки път, когато се опитвах да избягам, за да съхраня поне някаква част от себе си и достойнството си, някой насреща ми казваше да не бързам да тръгвам, и когато оставах, за да не нараня, ме караше да се чувствам като неужен и излишен натрапник. Женски талант, присъщ на всички жени.
Набирам телефона на Вили, тя вдига и се чува гласът и на фона на шума на тротоар и улица.
-Да.
-Прибра ли се вече?
-Прибрах се. Какъв е този телефонен тероризъм?
Застинах за миг. После гласът ми прозвуча чужд, без интонация:
-Не разбирам.
-Какво искаш от мен? Какво целиш? -крещеше, около нея се чуваха минувачи и автомобили, и аз си я представих сред хората, с нахлупената зимна черна шапка и заблестелият поглед.
-Нищо не искам.
-Не ме търси два, три месеца. Потърси ме след това. Разбираш ли?
Гласът ми остана леден:
-Аз разбирам, ти не. Това е "сбогом".
-Не е сбогом. Просто ме потърси след като мине време.
-Сбогом е, не разбираш.
-Не, не е.
Наведох се напред, притиснал телефона в лицето си, забил невиждащ поглед в пода. Гласът ми се промени и стана топъл, различен от този преди миг.
-Сбогом е. Късмет мила, съвсем, съвсем искренно ти пожелавам да си щастлива. Чуваш ли?
Също много нежно и галещо отвърна:
-И аз ти пожелавам да си щастлив, Тишо.
Затворих, после останах неподвижен. Някой отмина.
Стоя отегчен на фотьойл. Около мен е силна музика и шум, и рожден ден на приятел. Тъмна стая, осветена от мигащи лампи в червено, зелено и жълто. В дясно е седнало къдрокосо момиче на деветнайсет, с меки черти на лицето, и от сумрака на стаята и умората ми, изглежда още по-хубава. И от омаята на късният час. Очите ми бегло преминават по профила и, и се задържаха на устните. Преглъщам и се засмивам сам на себе си, а после отпускам глава за миг на зад и отмествам поглед от нея . Наоколо танцуват силуети в сиво, а зад тях лампите ме карат да притворя очи, всеки път, когато присветнат. Една болезнено слаба жена се протяга към ръцете ми и хваща дланите, после ме издърпва. Ставам послушно. Нямам сили сега да се противопоставям на очите и, сини и съсредоточени в мен. Само завъртам глава в ляво и дясно:
-Никога не съм танцувал, не се хаби.
Тя не отделя поглед от мен. Беше красива по странно трагичен начин, крехка, подобно на стъклена статуетка. Наведе лице, без да отделя очи от мен:
-Слушай музиката и ме остави да те водя. Лесно е.
Докосва раменете ми, после шията ми, а аз послушно затанцувах, без да виждам друго, освен очите и, залепени хипнотично в моите. Няма нищо наоколо, няма го къдрокосото момиче с мамещите устни, танцуващите наоколо хора, няма го и приятелят на жената пред мен, пиещ кротко и непрестанно в съседната стая. Танцуваме, а хората наоколо бавно намаляват. Музиката е заредена в компютър и се сменя, песен след песен. Крехките ръце ме обгръщат и после се отдалечават, заедно с тялото и. И после пак, докато допира ме омайва, и усещам как е замаял и нея. Не спира да гледа лицето ми, навела тялото си на зад, и долепила корема и бедрата си в мен, извивайки ги галещо по тялото ми, и притискайки ги все по-силно и силно, почти без да ги отделя от мен. Накрая вече в стаята сме само аз и тя. Отива до компютъра и потърсва песен, после я пуска и песента е блус. Притиска ме силно и ме прегръща, а аз доляпам лице за рамото и шията и. Рамото и е голо, усещам меката топлина на кожата, и завъртях лицето си леко, за да почувствам колко е галещ допира, а клепачите ми за миг се притварят. Нежно притисна с устни ухото ми. Отдръпнах се, тя спря за миг, а после зацелува шията ми, бавно, колкото беше наркотично бавен блуса. Извих се, но допира и ме следваше, станал част от мен. Завъртях глава и сложих дланта си пред лицето и, и целувките.
-Не.
Тя се спря, после се отдръпна, и постави дланта си върху устните, стресната и изплашена.
-Кой знае какво ще си помислиш за мен!
Придърпах я към себе си , и отново я прегърнах.
-Шшш... Тихо. Няма да си помисля нищо. Ще забравя, не е било.
В гласът и отново зазвуча упалха:
-Ще го запомниш. Ти не пиеш.
-Ще забравя всичко. Тихо. Просто ме гушни.
Разглеждам различни профили за рамки, после огледах внимателно картините по стените. Петък е и съм в Плевен, в ателие за рамки. Собственичката се казва Албена, както героинята от разказа на Йордан Йовков и рамкира нещо, прищраквайки с машината за заскобване, подобна на тел бод. Телефона ми вибрира в джоба на якето. Номерът е стационарен. Повдигам учуден вежди:
-Да?
От другата страна чувам сериозен глас:
-Тишо, Велислава съм.
Завъртях се с гръб към жената до мен:
-Здравей, слушам те.
-Може ли да се видим?
Приклекнах до работната маса.
-В момента съм в Плевен и след малко ще пътувам за Ловеч. Може ли да се видим в неделя следобяд?
-Може.
-За нещо лошо ли става въпрос?
-Не.
Затворихме. Замислих се че работният ден още не е приключил и затова телефона, който ми се изписа е стационарен -беше ми позвънила от работата си. Изправих се и когато срещнах погледа на Албена възкликнах:
-Всички жени са луди!
Тя успокоително отговори:
-Е, не всички.
Усетих, че може би съм прекалил и опитах да посмекча тона:
-Тогава поне тези, които ми се убиват в главата.
През това време тя затърси в тетрадката с поръчките и се стъписа виновно, навела глава и гледаща ме очакващо с тъмно кафеви, почти черни очи:
-Забравила съм да ти пусна поръчката. Сега ще кажеш че и аз съм луда.
Завъртях лице отрицателно и се усмихнах: -Не, ти нямаш нищо общо с коментара ми.
-Но и аз ти се убих в "главата".
-За съвсем друго говорех. Ти нямаш нищо общо, всичко е наред. -вече се смеех. Тя въздъхна и също се разсмя. Беше хубава, като онази, другата Албена от разказа на Йовков.
13 Март 2005 г. София
Стоя в познат квартал. Около мене вали поледица и студеният вятър я захвърля по лицето ми. Чакам от 20 минути, защото Вили закъснява. Накрая я виждам на отсрещният тротоар, нахлупила качулката на якето. Пресече и дойде при мен. Гледах я съсредоточено. Лицето и не изразяваше емоция. Кимнах:
-Здравей.
-Здравей. Защо не влизаш в кафенето?
Обърнах се и показах покритите с вестници прозорци .
-"Бони и Клайд" вече не работи. Ще трябва да седнем другаде.
Тя посочи заведението, което беше в страни от нас.
-Нека там.
Повдигнах рамене, и тръгнах след нея. Когато отворих вратата, видях ниски сепарета, дим от цигари и шум на ученици. И бар на самообслужване. Огледах масите наоколо и въздъхнах. Тя тръгна към единствената свободна, аз изчаках да седне и попитах:
-Какво ще пиеш?
-Дълго кафе.
Кимнах и застанах пред бара. Барманката прие поръчката и задрънча с филтъра на машината, докато пълнеше двете големи, жълти чаши. Накрая ги остави пред мен. Платих, и внимателно ги понесох, като държах чинийките. Поставих едната пред Вили и докато сядах, оставих другата пред мен. Тя ме погледна.
-Какво става из Ловеч?
-Нищо. При мен е винаги едно и също там. Разгледах изложба, после седнах на кафе.
-Видя ли се с някого?
Засмях се, спомнил си разговор от предният ден.
-Да, когато съм там и имаме възможност, се виждам с две приятелки. Коментираха как се правят на заспали сутрин, когато са с приятелите си, за да няма риск да им искат секс. Съвременни български жени.
Тя също се засмя, после отмести поглед от мен, и загледа навън. А аз се огледах наоколо. Имаше шумни момичета на масата срещу ми, слаби и с дълги тъмни коси. После погледнах към Вили. Все така отбягваше да гледа към мен, и търсеше нещо навън, с невиждащи очи. Изчаках минута, и проговорих:
-Умълча се
-Трябва да ти кажа нещо.
Кимнах, после наведох глава и я погледнах. Беше сериозна и съсредоточена.
-Какво?
-Някой се връща следващата седмица. Не може да се виждаме повече.
Усмихнах се. Детински се опитвах да скрия тъгата с усмивки. Навярно след време щях да стана достатъчно добър лицемер, и никой нямаше да разбира дали съм тъжен.
-Последният път, когато разговаряхме ти казах че всъщност е "сбогом". Нямаше да те търся повече. Не бе нужно да отнемаш от времето си днес, за да ми казваш това.
Сериозният и израз се запази:
-Реших, че е редно да ти го кажа.
Завъртях глава.
-Трябваше да ми кажеш че някой ще се върне преди много време. Не сега.
-Това е лично. Защо трябва да го споделям с теб?
Докоснах гърдите си с длан:
-За да настроя сърцето си.
Не отговори нищо. Само за миг задържа забелестял поглед върху лицето ми. Продължих:
-Защо го правиш? Преди време каза, че в твоето сърце няма никой. Тогава беше искрена.
-Защото се уморих да спя сама.
Каза го без никаква емоция. В главата ми се въртеше честият и въпрос, кои жилища са по-функционални и дали е по-добре с 40 000 евро да се купи апартамент или да се живе под наем. Спомних си и краткият и разказ за мъж, който я наранил, премълчавйки в началото пред нея, че има дете от финландка. Детето било цената, за да може той да иде да работи там. През времето, за което я познавах ми бе разказала за различни хора и събития, които са я наранили, без да уточнява за кого говори и дали мъжете са няколко или е само един. Сега отново не знаех кои разочарования с кого са свързани. Но едвали вече тъгата и лошите спомени имаха значение за нея самата. Всичко беше изкупено. С това да не спи сама. И с 40 000 евро. Жалък свят, населен с жалки хора.
Съществува едно особенно усещане, когато надживеем полезността си. Усещане за необратимост на мига. Доколкото от мен бе имало каквато и да е полезност. Не исках да стоя повече в заведението. Загърнах се с якето и се наведох на страни, към изхода:
-Нека да тръгваме.
Вили кимна: -Да тръгваме.
Излязохме. Навън беше студено, с локви и мъничко вятър. Стигнахме до редицата панелни блокове, в която бе и нейният вход. Тя спря и погледна лицето ми. Бях пред нея, досами косата, и инстинктивно докоснах с длан тила и. Вили се сви и наведе глава. Проговорих тихо:
-Не е нужно да се криеш. Няма да те целувам.
Не исках да имам спомен от допир, които трябва да забравям. Спомен, който не е любов, а болка. Тя се изправи и ме погледна отново. А аз видях устните и и се отдръпнах назад. Вече я виждах цялата. Кимнах:
-Върви.
Усмихна ми се:
-Чао.
-Не е чао. Друго е.
-Имаш ми телефоният номер. Чао.
Затворих за миг очи:
-Много си глупава.
Усмивката все така стоеше на лицето и.
-Глупава съм?
-Да. Върви.
Тя бавно тръгна на зад като ме гледаше все така усмихната. Завъртях се и тръгнах. Периферно видях как също тръгва и отново загледах след нея. Прескачаше локвите притичвайки, с лице, върху което все още имаше спомен от усмивка, и което беше щастливо. После влезе във входа си. Чувствах се уморен. Отговор, който не бях търсил ме откри и настигна. А една жена вече ме беше забравила. Бързо, колкото е времето за едно мигване.
12 Януари 2004 г. Ловеч
Сядам пред компютъра, и маркирам иконата за " интернет". Пръстите ми са замръзнали от студа навън и пуснах "мишката". Силно стиснах дясната ръка с лявата, и усетих как от болката ръката ми лекичко изтръпна. Започнах да пиша и набрах адреса си и паролата. Появяви се икона за непрочетрено писмо. Кликнах на него и се взирам учуден. Името ми е непознато - Велислава Нешева, а адреса завършва на "…government.bg"
Писмото беше кратко:
"Влизам в'google.com' Искам да разкажа приказка за лека нощ на скъп приятел, на 4 000 километра от тук. Той не е щастлив и не сънува. Приказката трябва да е дълга колкото един SMS. Набирам ключовите думи за търсене: "приказка + лека нощ". Излизат много резултати, измежду тях и "Целувка за лека нощ" Бързам и решавам да го прочета на другия ден. На следващият ден обаче нямам време. Успявам да намеря време едва днес. Прочитам го, а след това излизам на вън и плача. Целият ми ден е провален, само разказа ми е в ума. Много искам да намеря човека, който го е писал. След 15 минути "имейла" е открит. И какво следва...?"
В. Търново -Ловеч -София 1998 -2005