автор: nikoi

Часовете валят. И се трупат на прага.
Не измитам, ненужно е. Пък и е просто -
поприбирам ги вътре. На тях ще си лягаш
ако някога някак ми дойдеш на гости.
Часовете валят. И се трупат години
със оттенък на суха, отчаяна липса.
А ме викаше пътят. Но аз не заминах,
а отгледах дърво от любов. Остролиста.
Часовете валят. И докато ме има
ще намериш, щом искаш, подслон и постеля.
Аз ще чакам. Отдавна те чакам да минеш,
за да дръпна пред тебе завесите бели.
За да скрия под прашни клепачи тъгата.
Часовете валят. И валят. И валят.
И с мълчание- злато съм страшно богата.
И със мисъл за теб. И с един времепад.
Часовете валят. Капе кротко безсилие.
Неизбежна реалност. Каквато- такава.
Не дойде. Ала някой ден, всичко простила,
ще си ида и аз. Времепадът остава.