автор: PETteXXXXXa

Мистър Аткинсън тази сутрин не чу часовника.Събуди се по рано.Събуди го една непривична тишина.Тишината на спрялото му сърце.
Стана и отиде до банята. От огледалото го погледнаха две безизразни очи мъртви от хиляда години.За пръв път усети сърцето си. Усети го по различната,-по ниска температура. Залитна от внезапен световъртеж придружен с повик на повръщане. Едва успя да изтича до тоалетната. Повръщаше парчета от сърцето които се разкъсваха в гърлото му. Олекна му! Водата с устрем отми безличната желирана маса. Изжабурка си устата с кутийка бира за да замени силното нагарчане със по леко. Отиде да избръсне нетрепващото лице. Чакаше го нов ден. Този мистър Аткинсън не познаваше вчерашният мистър Аткинсън. Една снимка на непозната за него жена стоеше на масата до кутийката бира. Той не познаваше тази жена. В самотният му дом бе толкова разхвърляно, че една снимка в повече не го правеше по разхвърлян. Вторник е, следобят ще дойде чистачката, ще подреди, изчисти, и снимката вероятно щеше да потъне в прашния килер в който той не ровеше. Погледна лошо Слънцето, за което не знаеше защо идва всяка сутрин. Не знаеше и защо е всичко това с изгревите, със сърцата, със снимките, със часовника. Не знаеше защо е всичко, но имаше равнодушието да дочака това което имаше на края. Докато стягаше възела на вратовръзката усети как няколко вече ледени сълзи се спускат между сухожилията, вените, артириите - надолу към петата на десния крак, сълзи явно изплакани навътре от този мистър Аткинсън който той не познаваше. Може би някой ден ще повърне и тях, но сега това му бе безразлично.
Мистър Аткинсън погледна часовника си.