автор: aureliano

*объркано някакво

не ми останаха вени
всичко е в кратери с почернели корички
пак съм си изпобоцкал болките
с иглите на твоите думи
абокати стърчат от ръцете ми
врастнали в плътта ми като антени
улавящи сателитна размяна на мисли
кап кап
бълбукат нечии спомени в плазмени банки
преливат ги мен от ръждиви системи
всичко е толкова просто
всичко е толкова сложно
защо са меки стените
защо всички ходят във бяло
защо са ми слепи пръстите
защо са ми мъртви жлезите
каква е тази тежест смазваща гърдите ми
ох, тежка я всичката тази вода
когато съм легнал на дъното
потънал в калта на заблудата
над мен китове пляскат с опашки
изригват фонтани от гранясали спомени
а белия ми дроб се самоунищожава
без кислород се гърчи и мята
но нищо сам на себе си как да се сърдя
че не бях помислил че няма
как да дишам без теб
стените се хилят насреща ми
подивели от моите бълнувания
денонощно се подиграват хиеноехидно
как не съм успял да сетя
че вонящия труп разлагащ се в мозъка
е някак си на пръв поглед абсурден въпрос
ЗАЩО ИМАМ ЧУВСТВОТО ЧЕ НЯКОЙ ДРУГ МИ ЖИВЕЕ ЖИВОТА?!