автор: starec

С очите си видях лъча на слънцето
как цяла, до нозете те опаса.
Вселената тъй хлъцна, сякаш грънците
с боже мляко дявол сви от каса.
Водата на реката се надигна
небесното знамение да види.
От спомена с години тя не мигна,
тъй кратък бе мигът, че я обиди.
А там където сянката целуна
най-страстната от всички ни - земята,
могила стана, в равното бабуна.
И хората нарекоха я свята.
Там водеха несбъднати невести,
преспиваха, наливаха омая...
В сърце на мъж магия да ги вмести,
в едно легло голямо като стая.
Запомних го. За три живота стига.
И зная как в небе да те догоня -
душата щом за тръгване намига,
ще моля бог лъчът да ми е коня.