автор: mimoletniq

Несъществуващ, прозаичен, прагматичен бъди. Изкрещи че те няма, за да чуят всички и да обичат повече своите обикновени мъже.
Къде си? Скрит в гънката на разплакана усмивка.
Няма те на дъното на кафето в малка ръка с изгризани нокти.
Къде си? В загасващ тон на пиано разстроено.
Няма те между редовете, нито в запетайките, извили гръбнак.
Екстазно, потреперващо от удоволствие беше да те има.
Когато те имаше.
Стара муза с дрезгав глас.
Отиващо си на зиг-зази стенание.
Мълчанието забожда хиляди малки топлийки
в босите ми крака, с които тичах да разбера
какво се крие зад златната точка в очите ти.
И някакъв крясък събужда сбогуването с имане-нямането ти.
С несбъднати разходки
край хиляди листопадни каскади, водовъртежи от насекоми със сребристи крила, ръсещи прашец върху нас.
Празен е кафезът, в който преди закачах тялото си,
чакайки те да дойдеш, за да вляза отново в него.
Отърви ме от себе си, бъди по-неприказен отвсякога когато те видя
вървящ по неприказния прашен път край старата пейка.
Говори ми за жени, алкохол и цигари,
за да разбера как отдавна нищо важно не казваш.
Освен това което беше, ти нищо не си.
Моля те, убеди ме в своето несъществуване.
В името на това, че беше обичан така,
както само ти заслужаваш.
Ако не беше ти, аз бих била номад, художник, жена,
в косите си щях да заплитам желания на мъжки души.
Щях да рисувам с червило всичко,
само не и това.
Искам да оцветя света в предишните ярки цветове,
каквито има той за току що или невлюбили се жени.
Бъди прозаичен.
Бъди мъж, който почесва главата си преди да запали цигара.
Бъди мъж, за който всички жени са красиви.
Бъди мъж, затворник на своето его и жалки мечти.
Не съществуваш, нали? Аз те измислих.
Дали?