автор: Izabella

/посвещавам този стих на casablanka/

Тя е съвсем неочаквана.
Не очаква дори себе си.
Но винаги е ужасно уверена,
по-уверена от целият свят.
Носи хладно оръжие
в мекото на очите си.
Носи горещи мрежи
в дълбокото на косите си.
А когато се усмихва,
времето дотичва в нозете й
и очаква да го нахрани,
с корабите на моретата,
със загадъчни, непознати острови,
с вятъра- стар пътешественик,
на когото разказва приказки вечер.

Тя е съвсем, съвсем неочаквана
и толкова приказна,
като старите, вечни истини.