автор: StillYourPain

Светът и ти. И някаква си болка -
и луната. И мъгли.
И студът пронизва те дотолкова,
че въздухът горчи.

Чакаш и се молиш за спасение,
за друг, макар случаен силует ...
... да те спаси от вледенение,
да има някой с теб ...

Сълзите ти са толкова горещи,
че излъчват малко светлина,
като кристални малки свещи,
стоплящи света.

И стъпките ти не отекват, а звънтят.
А смълчаните дървета слушат твойта песен
и, носталгично сгърчени, мълчат.
Умряли са наесен.

Снежинките целуват те и падат,
преди дъха ти да ги разтопи,
а хората ги няма. И ти страдаш,
плачеш, луташ се ... крещиш ...

Стоиш сред снежна гробница,
където въздухът - прозрачна безнадежност,
изсмуква от изстрадалите дробове
всякакво желание за нежност.

И само камъните вдъхват ти надежда -
Като тебе някога били са течна лава
и колкото и сиви да изглеждат,
търпят леда по себе си. Не се предават.