автор: Black_dog

На абсолютно всички български поети с китара

Чувате ли как плача, чувате ли как стена -
един поет със китара пак посяга към мене.
О, защо съм орисана всеки гений квартален
да си мисли че аз съм оня ключ специален
към сърцето на някоя мома симпатична
дет' хал хабер няма от света артистичен.
А аз плача години, а аз плача от мъка -
при толкоз поети няма шанс за разлъка.
Ето пак, ето пак - три акорда заучени
и той почва да лее свойте съзвучия.
И поне да го прави на моя софийски,
а аз слушам отгоре диалекта тракийски,
но ви казвам че тоз, дьет отгорье ми пьей
няма нищо общо с духа на Орфей
и се моля, копнея - о, как само копнея
той накрая да вземе своята Дулсинея
и в гори тилилейски да избягат без мене
та да свърши накрая най-страшното бреме.
Ако не, ако не - ще кълна като врачка -
няма вече играчка, искам да плачка
поетовата любима без ритъм и рима.
Мои струни нещастни, мои струни трагични,
скъсайте свойта стомана отлична -
да се свърши накрая, да се свършим и ние,
и поет без китара на умряло да вие!