автор: glishev

Изтръпнал град,
царице на клошарите и котките!

Жестоки са към тебе дните ни -
удавят те във прах, във бач и крясъци,
отравят те със облаци бензинови.
Тежат върху гърдите ти колите ни
и стъпките ни, гонещи едничкото,
недостижимо, мърляво, омачкано
(дори от обръщение изчезнало)
сюблимно Левче.

Но после идват ноемврийските
безкрайно ранни, тъмни утрини,
когато месецът над улиците слиза.
Зад тънки ивици мъгла
се крият бледите звезди.
Градът на кестените спи.
Облегнат е на планината си
като на рамо на любовник.
Най-сетне паднали са всички
бачкатори, траверси, проститутки
в уютните ковчези на съня.
И няма стъпки - да потъпчат тишината.
Примигват светофарите оранжево.
Трамваят - драконът на София -
задрямал е вдън своето депо
и злият Минотавър на метрото
е спрял рева си в черните подземия.
Гласът на главните артерии
от вой се е превърнал в детски пулс
и с кратък сън
(преди да се разщъкат пак безумците)
градът лекува своите неврози.
Студен е въздухът.
Прелитат изпарения
от стара вълна сребърна;
под тях се връща призракът
на тристахилядното минало.
Обгръща спящото ни днес,
целува проститутки и бачкатори,
и есенните паркове с клошарите.