автор: diana

Снех от крехките ти плещи
тежестта на моята мечта.
Спокойно!
Можеш да вървиш изправен
безнаказано.

Сега я нося аз.
За малко бях отвикнала.
Повярвах, че ще можеш
да ме отмениш.
Уви! Изглежда прекалих
със килограмите.

Със своите камъни
на своите рамена
се лутам в тъмното...
Прегърбена.
И търся следващия принц,
на който да ги поверя.

Свещта догаря.
Тежи.
А аз не зная
за коя посока
да използвам
оставащата светлина...

И стъпките сами
се връщат
пак към теб...
...във мислите...

(1993г.)