автор: peri_pathetic

За кой ли път на този бряг стоя.
Тук всичко винаги е същото.
И заливът, и къщите по края му,
и островът със фара стар,
и албатросите, и чайките, и мидите,
и силуетите на лодките,
и сърфовете с шарените им платна.
И аз съм тук - все същият,
макар и малко остарял,
все сам, макар и с толкова приятели.
О, да, приятелите ми - и те са тук
със своите любими и надуваемите пояси
за умалените им копия.
Със две от тях, застанал на брега
на залива на мойто детство,
сега строя подобие на Белведере.
И като главен инженер ги гледам
как са се зарили в пясъка,
за да изпълнят ценните ми указания,
макар че всъщност гледам по-внимателно
едни русалки, дето си играят със вълните.
А бризът, този пуритан,
почуква ме с едно перо от чайка.
И аз го взимам и записвам машинално
със много ситни буквички по пясъка:
"Кажете ми, кажете ми, че ме обичате".
Една вълна изтрива мойте глупости,
а заедно с това и кулата,
която вече четвърт час строиме.
И вгледан в тъжните лица
на малките строители, им казвам:
"Момчета, сега ще изградим стена,
която да запази къщите
и думите на пясъчните хора".