автор: dara33

ТЯ...

сънуваше едни и същи сънища
приличаха си
като луната
която
всяка вечер
изгубваше себе си
имаха цвят на нераждано цвете
и златно
на есен
застаряваща като нея
самата
сънуваше себе си
странно изгубена
после ръцете и се разтваряха
сред прозрачното на водата
хората все се размиваха
нямаше яснота
силуетите им бяха украса
фон
на еднаквите сънища
спомняше си че рибите разговарят
сънуваше странности
без обяснение от страна на живота
смееше се когато чувстваше страх
и потъваше
в сънищата си необяснимо
жената която



ТОЙ...


Вечният страх на луната,
че няма да бъде вечно красива,
че идва и краят
на дългото слънцестоене,
а колко блага е зимата
във корен на кестени,
където децата припяват
и подхвърлят нашите думи -
хвърчилата по вятъра...