автор: stallion

Има нещо гнило в Сандания.
Всички - в почти спретната редичка - военна комисия. Набързо, пристъпих към първия лекарски кабинет, ала косата, златисто-изцапана от четката на Микеланджело - що дири в лицето ми?
"Опаа.. Извинявай..." - промърморих, а от обратната страна се чу смутено палене на двигателче и тя се понесе напред из хаоса. Постепенно пред погледа изникнаха ушите, вратлето, ръчичките, горкият маестро - цвъка ги като картечница; почакай! Как да те заговоря, сега?

"Хей, яки подметки..."
"А?"
"ВЛИЗАЙТЕ ПО ДВАМА! ХАЙДЕ, МОМЧЕТА - УШИ, НОС, ГЪРЛО!" - проглуши ни лекар с пълен нос и пълно гърло. 1, 2, 3, 4, той - 5, аз - 6! Кеф!
"Какво каза?" - изгледа ме доста учудено
"Ще сме заедно в кабинета!
Как се казваш?"
"Благой... Оближигов. А ти?"
Паднах

Пада ми се
"Бли... Андрей." - зарових пръсти в стената.
Усмихна се - "Хайде!"

Влязохме, цък, цък, прегледче, формулярчета, ама не! Две лелки наредиха - "Изглежда не сте зле. Ние тука ще ви оправим докуменчетата, а вие ходете ни купете кафе." Добре. Стълбички, слизаме, стара кафе-машина, а монети имаш ли? Бърка в тясното джобче на дънките, правя същото и броим. Сините му очички обхождат с досада тавана, нямаме време - да развалим. Хваща ме за ръка, през улицата, коли, клекшоп, батенце, я развали, хайде обратно - няма цял ден, вече е нощ, сладичък сън, вече е утрин, я ме пусни, в кабинета сме, ето кафето ви... и мълчим. Благодарят ни. Благодарим и довиждане!

"Свобода! Само да знаеш какво ти мисля!!!" - опитвам се единствено да му намекна, че би ми липсвал.
"Чакай, съвсем се забрави... Има през сума кабинети още да минаваме... заедно, ако си навит."
Да, наистина... Очен лекар, кардиолог, хирург, психиатър, венеролог... Няма подобна връзка!

Очният лекар:
(Пристъпваме плахо през прага)
"Заповядайте, господа, няма нужда да сядате, само кажете - носите ли очила?"
"Нося."
"Нося неговия диоптър."
"И аз - неговия."
"Е добре, настанете се. Първо ти. Ето таблото - погледни и чети. Към мене гледай, момче, приятелчето ти няма къде да избяга, щото и то е късогледо като теб. Малък диоптър имаш... Я ти сега.. Същата работа. Нямате нужда от очила. Годни за служба!"

Пфю, мина добре. Ангелче, кардиоложката ще реве - " По двама ли? Все тая... Моля, съблечете си ризките и единия да легне тука..."
Какво правя? "Той не е много координиран..." Копче след копченце, усещам мекотата на кожата ти с опакото на пръстите, неземният уют на дъха ти, целувка? Не тук!, всъщност, не ми пука - май ме избутваш встрани. Лягаш, сърцето ти спи ли? Кардиограмата не е убедителна. Лекарката (учудено) - "Малко си превъзбуден, ще се оправиш, нищо ти няма,няма нужда да се шашкаш толкова от едната военна комисия! Има и по-ужасяващи истини - я си представи, че си на среща с момиче - какъвто си притеснителен, би погинал от страх!" Смях! Мой ред е да легна, едва сдържам сълзите си - студенината на вендузите - къде е топлещият ти дъх? Отчет на неизмеримото - не вярвай на каквото виждаш, сърцето ми винаги е било за трима, нищо, че не сме се познавали с теб... Време е да ставаме.

С хирургическа точност: "Влезте... И двамата, нямам време. Съблечете се. Едновременно!" Стоим един до друг и не смеем да погледнем встрани, твърде е хубаво, за да е истина. Единствено виждам как кожата му блести. Искам я чипкана! "Обърнете се." Без да мислим, обръщаме се в една и съща посока, за миг се поглеждаме от глава до пети, втори миг - очи в очи и притеснено отправяме поглед към лекаря. "Нормални!Полека!"

Психиатър... "Един по един. Има ли опити за самоубийство? Нещо травмиращо? Нещо смислено?"
"Не, просто съм искрен."
"А щастлив ли си?"
"Всички ми казват, че съм, значи - да."
"Добре. Следващия."
Благо се подаде иззад вратата: "Чакай ме тука, приятелче."
Чаках минутка, две три четирипет, вратата поне се открехна, разкривайки сивите му очи:
"Остана единствено венеролога. Хайде, по-бързо, за да си ходим."
"Наистина, висим вече два часа..."

Градския превоз. Празничък рейс. Тишина - телефона ти? поща? гълъбче? Това ми е спирката, подавам ръка, сбогом Благо. Благодаря. Месец и месеци. Повиквателно. Флуорограф - срещнах погледа му в далечината. "Къде се изгуби?" - шепнеше вятъра. Но имаше прекалено много лица между нас, а и прекалено малко приятелство.