автор: yeshua

През процепа на дограмата влиза нещо.
Смесица от магнитни бури, въздух
есенно остър и полета йонни
и електромагнитността
на дишащия мръсен град.

Слънцето се опитва да пробие,
мъглата сивкава е силна,
бори го засега успешно.

Едната ми ръка е на сърцето,
другата милва те,
муцунката и гърба, дупето,
по гушката и зад ушенца нежни.

Космите ти са чисто бели,
само отгоре, мацната с боя,
надлъжна ивична шевица,
опашката ти, не като на котка,
на катерица и лисица
розовосиня и в лила.
Лежиш, изплезила език,
грапаво ближеш панделка червена,
тя определя пола ти,
условно е, но се приема.
Очите ти не виждам, в косми скрити,
но и не искам, знам, празни са и неживи.
С послания се подразбираме,
усещаме кой колко и защо обича,
лапи си нямаш и лежиш бездвижна,
то затова не бягаш, пък и не бих те вързал.

Дори не мъркаш, доволните мъркат, предат,
а ти - понеже вътре нямаш нищо,
пълнеж, от който не става нишка.
От плънката ти не хапвам,
парцалена кукло-животно,
за да не повърна после.

И котка си, и кучка, и любима
спътничка и приятелка добра
в постелята ми смачкана ранима
увиваш в мръсните чаршафи тяло
разглезено и хищно мълчалива
очакваш вярност
яростно.