автор: Amphibia

Разпилях се на много парчета.
Чак забравих се.
Вече е късно,
да събирам частици от себе си.
Не остана и нищо за пръскане.
Още хвърлям единствено думи -
мълчаливо.
Защо да говоря?
Всяко утро по-празна осъмвам.
Всеки ден ми е нова история.
Паметта ми - парцалена кукла.
Уж я шия,
а все е разпрана.
Всяка кръпка е мое объркване.
Всеки шев е поне една рана.
Всеки бод по е близо до другия -
дрипав стана от взиране погледа,
на конец се държи -
ще се скъса.
Да се видя дори и не мога.
Образ нямам.

Не ми стига болка
да се шия по собствена кройка.