автор: peri_pathetic

Отивам си. Но не, но не защото се изчаках
да ви чакам да пропишете поезия.
Аз просто имам цел и тя е толкова
високо, че няма да посмеете
дори да я погледнете.
Стоях сред вас години, цяла вечност,
и се усещах като бяла врана,
която винаги ще може да отлитне
към тях, към върхове далечни
и по-красиви от мечта.
Но днес, застанала пред огледалото,
аз виждам бели косми,
подарък от мишошките ви стихчета.
А аз съм млада, силна и красива!
О, Теди Хюз, о, Теди Хюз, приятелю,
не ме ли помниш - Черната пантера,
сестра на оня страшен ягуар,
в чиято клетка хоризонтите се срещат!
Сега аз тръгвам, там, където хоризонт
не съществува, защото има само небеса!
Не знаехте за хобито ми? Алпинизъм!
О, да, докато вие пъплехте
в хартиените си дерета,
аз лазех по скалите ледени
нагоре, все нагоре, към върха!
И много покорих! Не вярвайте
на тези, които ще ви кажат,
че има само изкачени върхове.
Аз бях над тях! А те в краката ми!
Алпийски ледници, лавини, бездни -
под мен - напълно безопасни и покорни.
Не вярвайте на тези, които ще ви кажат,
че най-опасното е спускането.
Аз слизах само с мисълта за следващия,
който ще ми стане безразличен.
Защото няма нищо по-ужасно
от спомена за падналия връх!
Дори на оня, тъй опасния и страшния - К2 -
прегръдките му бяха толкова безсилни да
ме задържат.
Какво значение дали си втори
или си последен,
когато мен ме чакаше единствения,
с който слънцето говори,
защото само той е негов брат!
Маунт Еверест! Към тебе аз потеглям!
За да застана по-високо от орлите,
за да застана по-високо от звездите,
за да застана там, където са стояли
само богоравните!
И нека кислород не ми достига,
и нека вятърът да ме пронизва,
и нека мраз да вкамени сърцето ми!
Аз няма да се спускам вече никога -
Любима Вечна на Върха!

А вие ще напишете най-сетне
това, което цял живот мечтаете -
един посредствен некролог.