автор: azz

гл. ІІ (Нестор), част 1ва (от две :)))



- Tи, Кохрейн, кой град изпратил да го повикат?
- Тарент, сър.
- Много добре. Е, и?
- Имало е битка, сър.
- Много добре. Къде?
Празното лице на момчето попита празния прозорец.
Измамен от дъщерите на паметта. И все пак се е случило някак, макар и не така, както ни мами паметта. Да речем, нетърпелива фраза, глух звук от крилете на охолството на Блейк. Дочувам рушенето на цялата вселена, натрошени стъкла и падаща мазилка, а времето лумва в сетен сивосинкав пламък. Какво ни е останало тогава?
- Забравил съм мястото, сър. 279 пр. н. е.
- Аускул?- подсети го Стивън поглеждайки името и датата в нацапаната от пръсти книга.
- Да, сър. И е казал: "Още една такава победа и с нас е свършено."
Тази фраза светът беше запомнил. Тъпата склонност на ума да опростява. От възвишение над осеяна с трупове равнина, един генерал, подпрян на копието си, говори на офицерите си. Те слушат.
- Ти, Армстронг- каза Стивън.- Какъв е бил краят на Пир?
- Краят на Пир, сър?
- Аз знам, сър. Попитайте мен, сър- каза Коумин.
- Почакай. Хайде, Армстронг, знаеш ли нещо за Пир?
Едно пакетче смокини си лежеше уютно в ученическата чанта на Армстронг. От време на време смачква някоя между пръстите си тихо я глътва. По кожичката на устните му полепват трошички. Сладникав момчешки дъх. Заможни хора, гордеят се, че най-големият им син е в във флота. Вайкоу Роуд, Долки.
- Пир, сър? Пир, пристан1 .
Всички се разсмяха. Безрадостен, гръмък, злобен смях. Армрстронг погледна съучениците си, глупави усмивки в профил. След миг ще се смеят по-силно, защото усещат, че нямам подход и знаят, какви такси плащат татковците им.
- Сега ми кажи- каза Стивън, като сръчка рамото на момчето с книгата- какво е пристан.
- Пристан, сър- започна Армстонг.- Едно нещо над вълните. Вид мост. Пристанът на Кингстаун, сър.
Някои се засмяха отново: безрадостно, но многозначително. Двама на последния чин заподсказваха шепнешком. Да. Знаеха: макар и никога неучили, не са били и никога невинни. Всичко. Със завист наблюдаваше лицата им. Едит, Етел, Гърти, Лили. Подобни на тях: и техният дъх сладникав от чай и мармалад, гривните им хихикат когато се сдърпат.
- Пристанът на Кингстаун- повтори Стивън.- Да, един разочарован мост.
Думите озадачиха погледите им.
- Как така, сър? Попита Коумин.- Мостът е над река.
Съвсем като за сборника с пословици на Хейнс. Тук няма кой да чуе. Тази вечер сред диво пиене и дрънкане сръчно да пронижа шлифованата броня на ума му. И после? Шут в двора на своя господар, разглезен и недооценен, печелещ само снизходителните му похвали. Защо бяха избрали именно тази роля? Не само заради гладките отношения. И за тях историята бе приказка, като всяка друга, на която са се наслушали, земята им- заложна къща.
Ами ако Пир не е бил покосен от ръката на старица в Аргос, или ако Юлий Цезар не е бил прободен от кинжал? Не бива да не мислим за тях. Времето ги е белязало, и оковани ги е настанило в стаята на безграничните възможности, които те сами са пропъдили. Но дали пък те са вероятни, след като никога не се са се проявявали? Или било е само някаква възможност, която някак се е случила? Тъчи, тъкачо на тайфуни.
- Разкажете ни нещо, сър.
- О, моля ви, сър, история с призраци.
- Докъде стигнахме миналия път?- попита Стивън отваряйки друга книга.
- До Недей рида ти повече- отвърна Коумин.
- Добре тогава. Толбът, продължи ти.
- А историята, сър?
- После- каза Стивън.- Давай, Толбът.
Мургавото момче отвори книгата и ловко я подпря на презрамките на чантата си. Изрицитира стиховете на пресекулки като току поглеждаше към текста:

Недей рида ти повече, недей рида ти повече,
о, скръбни ми овчарю
за Лисида, недей във мъка го жали,
защото той под бурните талази днес лежи...

Значи и това трябва да е движение, осъществяване на възможността като възможна. Аристотеловата фраза доби форма насред смънканите стихове и се понесе навън към вглъбената тишина на библиотеката "Сейнт Женвиев", където нощ след нощ беше чел, избягал от греховете на Париж. Почти до лакътя му един слаб сиамец изучаваше някакъв наръчник по тактика и стратегия. Нахранени и хранещи мозъци около мен: сведени под мъжделиви лампи- забодени и пребледнели, с едва туптящи слепоочия: а в мрака на ума ми подмолна леност, вяла, страни от ярка светлина, току размърдва лъскавите си драконови люспи. Мисленето е мисъл за мисълта. Спокойно просветление. Душата е, така да се каже, всичко, което е: душата е форма на формите. Спокойствие- внезапно, необятно, ослепително: форма на формите.
Толбът повтори:

Със свидното могъщество на Тоз, що ходи по водата,
със свидното могъщество...

- Отгърни- кротко каза Стивън.- Не виждам нищо.
- Какво, сър?- простичко попита Толбът, приведен напред.
Ръката му обърна страницата. Облегна се назад и продължи отново, току-що спомнил си. На този, който ходи по водата. И също тук, връз тез плашливи сърчица лежи пак неговата сянка, и връз сърцето на безбожника, и върху устните му и връз моите. Легнала е по нетърпеливите лица на тези, дето му поднасят жълтица в дан. Божието Богу, кесарювото кесарю. Недоумяващ втренчен поглед от тъмни очи, изречение-гатанка, което ще тъче и претъкава църквата на становете си. Що е то?

Разгадай ме, разгадай ме радостно развей ме,
Баща ми даде ми семена да сеем.

Толбът пусна затворената книга в чантата си.
- Всичко ли прочете?
- Да, сър. Имаме хокей в десет, сър.
- Днес сме на половин ден, сър. Четвъртък е.
- Кой иска да отгатне една гатанка?- запита ги Стивън.
Заприбираха книгите си, затракаха моливи, зашумоляха страници. Скупчиха се, запремятаха през рамо и закопчаваха ученическите си чанти, дърдореха възбудено:
- Гатанка ли, сър? Попитайте мен, сър.
- Не, попитайте мен, сър.
- Ама да е трудна, сър.
- Ето и гатанката- рече Стивън.

Кукуригаше петле,
Небето синьо бе,
В небосвода единадесет удариха камбани две
Време е за тази душа клета да отиде на небето.

- Що е то?
- Какво е, сър?
- Още веднъж, сър. Не можахме да чуем.
Той повтори стихчето, а очите им се ококориха още повече.
След кратко мълчание Кохрейн се обади:
- Какво е това, сър? Предаваме се.
Стивън, едва сдържащ смеха си, отговори:
- Лисицата, която погребва баба си под бодлива зеленика.
Изправи се и се изсмя високо и нервно, а техните викове отекнаха недоумяващо.
По вратата тропна стик и един глас извика от коридора:
- Хокей!
Разпръснаха се, измъкваха се и прескачаха чиновете си. Бързо се скриха от поглед, а от съблекалнята се дочу тракане на стикове, тропот но обувки и врявата на езиците им.
Сарджънт, който единствен бе вървял полека, се приближи бавно и му показа отворена тетрадка. Сплъстената му коса и мършавият му врат свидетелстваха за това, че не се е подготвил, а през замъглените стъкла на очилата слабите му очи гледаха умоляващо. Върху бузата му, хлътнала и безкръвна, се мъдреше светло мастилено петно с формата на фурма, прясно и още влажно като следа от охлюв.
Подаде тетрадката си. Думичката събиране беше написана най-отгоре. Под нея имаше наклонени цифри, а най-отдолу разкривен подпис със замазани заврънкулки и едно мастилено петно. Сирил Сарджънт: име и печат.
- Г-н Дийзи ми каза да ги препиша отново и да Ви ги покажа, сър.
Стивън докосна крайчеца на тетрадката. Безполезност.
- Сега вече разбра ли какво да решаваш- попита.
- Числата от едно до петнайсет- отговори Сарджънт.- Г-н Дийзи каза, че трябва да ги препиша от дъската, сър.
- Можеш ли сам да го направиш?- попита Стивън.
- Не, сър.
Грозен и безполезен: мършав врат и сплъстена коса, и мастилено петно- следа от охлюв. И все пак някой го бе обичал, бе го носил на ръце и във сърцето си. Ако не беше тя, племето човешко щеше да го стъпче- смачкан безгръбначен охлюв. Обичала е немощната, разводнена кръв, източена от нейната. Това ли е истинското? Единственото истинско нещо в живота? Майчиното му простряно тяло, що огненият Колумбан 2 във своя транс свещен прекрачи. Това бе тя: треперещият скелет на клонка, изтляла в пламъците, дъх на палисандър и на мокра пепел. Бе го спасила да не бъде стъпкан и бе изчезнала, като че никога не е била. Клета душа отишла на небето: а в пустото поле под мигащи звезди една лисица, в козината й риж разсмърд на разграбване, с безмилостни, просвяткващи очи риеше в земята, ослушваше се, изриваше земята, ослушваше се, риеше и риеше.
Седнал до него Стивън реши задачата. Доказва алгебрично, че духът на Шекспир е дядо на Хамлет. Сарджънт надзърна косо иззад килнатите си очила.
В съблекалнята тракаха хокейни стикове: глухият удар на топка и викове откъм игрището.
Върху страницата символите се раздвижиха в тържествен танец, в немия спектакъл на знаците им изтощително се кълчеха калпачета на квадрати и кубове. Дай ръце, премини, поклонете се един на друг, точно така: палави фантазии от Блатата. И те напуснали света, Авероес и Мойсей Маймонид 3 , мъже мрачни по вид и по обноски, проблясват с криви огледала, показват на света ни смутната душа, тъмнина, блестяща в светлината, която светлината не може да прозре4 .
- Сега разбираш ли? Можеш ли да решиш втората сам?
- Да, сър.
С няколко мудни, неуверени замаха, Сарджънт преписа задачата. В непрестанна надежда за окуражителна дума, ръката му движеше прилежно разкривените символи, бледа отсенка на срам потрепваше зад глуповатата му кожа. Amor matris 4 : подлог и допълнение в родителен падеж. Със немощната кръв и прекиснатото мляко тя бе го хранила и криела от погледи на чужди пеленките му.
Като него бях и аз: с отпуснатите рамене, тъй недодялан. Детството ми е клекнало до мен. Ала далече е, за да протегна там ръка веднъж и леко. Далеч е моето, а неговото е потайно като погледите ни. Скрити, смълчани, смразени, седят стаени скришките из кътчетата тъмни в душите и на двама: тайни уморени от тиранията си: тирани, желаещи да бъдат детронирани.
Сборът излезе.
- Много е лесно- каза Стивън и се изправи.
- Да, сър. Благодаря- отвърна Сарджънт.
Попи страницата с лист тънка попивателна хартия и занесе тетрадката си обратно на чина.
- Сега си вземи стика и отивай навън при другите- посъветва го Стивън и тръгна към вратата след непохватната момчешка фигура на.
- Добре, сър.
В коридора се чу името му, викаха го от игрището.
- Сарджънт!
- Тичай. Г-н Дийзи те вика.
Застана на портала и се загледа подир мудния малчуган, който бързаше към недоизкусореното игрище, където се боричкаха пискливи гласове. Разпределиха ги по отбори, а после дойде г-н Дийзи, загамашените му крака тъпчеха тревата. Когато приближи сградата на училището, спорещите гласове отново го повикаха. Той извърна сърдитите си, бели мустаци.
- Какво има сега?- се провикна, без да слуша.
- Кохрейн и Халидей са на една страна, сър.- извика Стивън.
- Ще ме изчакате ли в кабинета ми за малко,- помоли г-н Дийзи- докато възстановя реда тук.
Пак нагази раздразнено в тревата на игрището, а старческият му глас извика строго:
- Какво става? Какво има сега?
Пискливите им гласове се развикаха отвсякъде наоколо му: разнообразните им по форма тела се скупчиха край него, а от яркото слънце медният цвят на зле боядисаната му коса побеляваше.
Застоял, спарен въздух тегнеше в кабинета, напоен с миризмата на овехтяла, протрита кожена тапицерия. Също като през първия ден когато се пазареше с мен тук. Тъй както беше в началото е и сега. На бюфета- поднос с монетите на Стюартите, злощастното съкровище от блатото: и винаги ще е така. А сгушени в кутия за лъжички, постлана с плюш и пурпур, избледнели, се мъдреха дванайсетте апостола, проповядвали на вси езичници: свят без край 6 .

-------------------------
1 на англ. пристан- pier- звучи по същия начин като Пир.
2 Колумбан- ирландски монах, мисионер и проповедник на християнството в Запада Европа
3 тук става дума за мавърски танц, пораждащ асоциацията с Авероес и Мойсей Маймонид.
4 става дума за Луцифер, един от основните "герои" и нататък в романа.
5 Amor matris- едновременно любов към майката и любовта на майката, граматически- "субективен и обективен генетив" ("subjective and objective genitive")
6 Препратка към християнското царство небесно, но всъщност "свят без край" е фраза и идея, взаимствана от Кабалата.

=====
следва ІІра и последна :)))