автор: hoodoo

"Мили мои близки (това за мен сте вие - Джонка, Тони, Иве, Бице и всички останали, които преживе неуспях да накарам да ме обичат. Дано успея, когато съм прах и пепел), скъпи братко Пеше,
Пиша това писъмце (А то е само едно известие за моя край, безкрайно логичен, но не и безчестен. Нищо повече.) до вас, не за да предизвикам вашето страдание или съжаление. Единственото, което искам за вас във вашия нелек живот е най-доброто . (Но не това, което те кара да се чувстваш нещо повече от съседа си. А това, което те прави едно цяло с него и което прави неговата болка и твоя, а твоята радост - негова. Само това искам за вас. Защото то е, което отличава добрия от лошия.) Не бива да се обвинявате заради това, което се е случило с мен. Можех да изпрося пари за живота си от всеки един от вас след смъртта на родителите ми, но аз не мога да живея на ваш гърба. Пред всеки един от вас стои задачата да продължава своя род и никой от вас не е длъжен да отделя от парите за децата си за един безумец. (Причината да съм такъв според лекарите се крие в патологично ниското ми самочувствие. Оценката за себе си човек развива в най-ранните си години. Какво ще бъде тя, добра или лоша, зависи от бащината и особено от майчината любов в началото на живота. Според лекарите фатално за моето бъдещо самочувствие се е оказало отсъствието и на двамата ми родители от живота ми, когато съм бил на възраст между 7 и 18 месеца. По-късно съм развил характерната за изоставените деца неспособност да се включвам в игрите на връстниците си. Между 13-та и 18-та ми година тази тенденция се превърна в невъзможност да имам нормални и истински отношения с хората като цяло. Това за мен стана причина за дълбоко мъчение и борейки се с тази непълноценност изразходвах почти всичките си сили. В тази непрекъсната борба със себе си постигнах единствено разочарование и тогава започнах да водя още по-обречената борба с другите, за да получа това, което самият аз не бях способен да дам на себе си - любов. Накрая дойде и психическото ми заболяване. На 23 години загубих разума и трудоспособността си.) Имам достатъчно сила, за да приема тази истина и да направя това, което ме задължава реалността. Приемете, че съм го направил, защото не съм искал една гнила ябълка да разваля цялата кошница . (Една стара поговорка, която не искам да се превърне в истина за нито един от вас, така както се превърна в истина за родителите ми, докато живяха с мен или с това, в което ме бе превърнало болестта ми.)

С Богом!

До края ваш,
Ляльо (Какво се е случило с мен всъщност няма значение. Ако искате мислете за мен като за превърнал се в орел, който сега се рее много високо. Без да пречи на никого и без никой да може да му попречи. Това, което трябва да чувствате е гордост, че сте ме познавали.)"

Когато написах и последната дума, почувствах, че моментът е настъпил. Обземаше ме онази сладка, омайваща тъга, над която толкова пъти вече бях надделявал, но с която вече нямах желание да се боря. И тъкмо навреме, защото парите ми свършваха. Разпратих с мейлове на най-близките си адреса на прощалната уеб-страница. В самата страница бях оставил много снимки. На скали и пропасти. И на един орел - много високо над земята. Винаги съм обичал орлите. Навяват ми мисли за дълбоката древност, когато всички са били туземци и нещата са били по-различни…
Бях приготвил в една раница необходимото. Най-сигурното беше да намеря барбитурати, но това от няколко години бе станало много трудно, а и имах свой си метод да се приспя. Освен това имах причина да не се тровя. Хапчетата на лудите, които ми се налагаше да пия, за да мисля ясно, изпих на гладно - времето да се грижа за стомаха ми беше минало. Оставаха ми дози за още един ден. Също и храна. Плюс Лакрима Кристи - от годината, в която душата ми не издържа и се строши на парчета, или по-скоро се запали и изгоря. Виното извратено щеше да придаде религиозен оттенък на целия акт. Извършвам човекоубийство - най-големият грях, упоен от цяла бутилка с кървавите сълзи на Христос.
Накрая влакът тръгна. Беше влакът към родния ми град. Сега там не живееше никой. Къщата и градината бяха запустели. Гигантският стар бор, който всички обичаха, а на мен ми се струваше като огромен среден пръст за света отвъд оградата, го нямаше и никой от роднините ми не идваше вече тук.
Но не там се бях запътил. Само щях да спра край къщата, за да изпуша една цигара до здраво заключената врата, загледан в детството си зад оградата, след което да продължа с въздишка към отсрещната планината. Но преди това щях да отида до гробището и да запаля по свещ на семейните гробове. И да прелея малко вино. Сякаш почитта към предците щеше да спечели една нечута благословия за това, което правех.
С разфокусиран поглед следях менящата се картина край линията, докато в главата си обмислях плана, който предстоеше да изпълня. Ни един път не погледнах в очите останалите пътници. Тракането на стоманените колела беше като от огромен часовник, който осъденият на смърт чува от килията си… Но аз не се чувствах осъден. Просто тъжен и уверен, че постъпвам правилно. Трябваше да се изкача на едно високо и пустинно бърдо в планината, където човешки крак не стъпва с години, да изпия бутилката с вино и да пристъпя към убийството на тленното в мен. За да прекратя болката, която бе по-силна от живота. Самия акт беше прост и почти невинен (ненавиждам хората, които със смъртта си правят сцена) - завързвам ластик около врата си и чакам да заспя… Сладката тъга на самоубиеца вече бе почти възбуждаща. И единственият начин да я заддържа беше да се потопя в нея докрай.
- Скоро няма да съм тук, във вашето море от болка и сълзи - почти ми се иска да подхвърля на пътуващите с мен. Ей, така, за да ги отблъсна. - Няма да бъда един от вас и ще принадлежа на нещо друго.
Но в уеб-страницата умишлено бях скрил истината. Цял живот я бях крил, щях да отнеса и в отвъдното. Ниското самочувствие, което обвинявах, всъщност се дължеше на това, че аз дълбоко в себе си бях лош човек. Или както казват циничните експерти - генетично обременен. Човек, който не е способен или твърдо отказва да забелязва чуждата болка, която причинява, за да получи удовлетворение. Защото чрез нея се утвърждава. Един механизъм, който е работел чудесно преди хиляди години, но който сега е само извор на злини. И който хората са готови да изкоренят при първа възможност.
Без значение за какъв се представях, аз дълбоко в себе си оставах същият. Когато гените ти повеляват нещо е адски трудно да го заглушиш и да придобиеш друг модел на поведение, за който нямаш генетична предпоставка. Това, че аз се оценявах много лошо, изскваше една непрекъсната нужда от одобрението на всеки, с когото общувах, за да се почувствам над повърхността. Което се бе превърнало в зависимост по-тежка от наркотична и в крайна сметка проваляше всеки мой контакт с хората. Защото никой не го приема без подозрения, а и "изворът на злото" винаги ме издаваше. Накрая ми остана само умореното и заглъхващо одобрение на родителите ми.
Два месеца след смъртта на майка ми и три години след смъртта на баща ми усещах много ясно надигащия се в мен гняв. Гняв, че светът не ми е позволявал да бъда в реалността такъв, какъвто съм създаден. Че съм оцелявал с цената на собственото си отсъствие. Сега този гняв заплашваше да излезе наяве и да се появи на първите страници на таблоидите.
Не можех да допусна мисълта, че ще убивам непознати в тъмното, за да получавам удовлетворение. Все пак имаше малко човещина, която болката не беше удушила и нейният край трябваше да изпреваря.
Помня, че когато бях малък не мечтаех да стана нещо човешко, а винаги и само да бъда туземец. Само там, сред дивата природа, виждах себе си. Където убиваш само, за да не те убият. С годините сивата тълпа стъпка мечтите ми. През нея не можех да си проправя път, а и зад нея нямаше нищо друго освен още сивота. Христос вече бе заповядал да обичаме ближния си и за човек като мен животът бе станал тъмен лабиринт без изход. Сега всичко бе свършило. Времето отпуснато ми, за да намеря този липсващ изход беше изтекъл и трябваше да си вървя. Не съжалявах, защото знаех, че отивах при моите туземци. При нашите богове, орлите.
Тях исках да нахраня.