автор: feniks

Една от онези
нощни разходки,
в които
дори стъпките си не чувам.
Тихо и призрачно.
По средата на покрива,
до тъмното
на червената керемида -
среща или...
отричане на следи.
Ти,облечен в
почернелите ми мисли,
в откъснати погледи,
с най - тежкия си мрак и
сухи сълзи
по ъглите.
Разгръщаш длани,
а късчета
от счупеното огледало
се пръскат надолу -
овехтели и
забравени.
Тези звезди
изгоряха и
луната се скри зад
гърба ти обърнат.
Ти тръгна -
в заключени коси,
сред сплетени устни.
Затвори дълбоко очи
и се изгуби надолу -
по стръмния склон на
една замечтаност.
Тъжно и неуместно.
На черния ръб оставих
три калинки
да те пазят.
Още миг
ще чакам
на гърба на покрива,
на края му,
по върха на нашата
отдалеченост.
С жадно
отворени сълзи
и шепа незабравки.
Още миг...
само да ме докоснеш.