автор: azz

последна част на Іва глава :)))



Тръгна към вратата спокойно, без да бърза. Бък Мълиган се наклони към Стивън и каза рязко и грубо:
- Е сега сгази мерудията. Защо го каза?
- Е, и?- отвърна Стивън. Важното е да се вземат пари. От кого? От млекарката или от него. Мисля, че това си е ези-тура.
- Разпердушинвам го заради теб- продължи Бък Мълиган- а после се появяваш ти с гадната си цинична усмивка и мрачните си йезуитски майтапчета.
- Не виждам много надежда, нито в нея, нито в него- каза Стивън.
Бък Мълиган въздъхна опечалено и сложи длан върху ръката на Стивън.
- От мен, Кинч- каза.
И с внезапно променен тон добави:
- В интерес на истината Господня, мисля, че си прав. Зарежи кой за какво го бива. Защо не ги работиш като мен? Да вървят всички по дяволите. Хайде да се махаме от тоя коптор.
Изправи се с внушително развързан халат, освободи се от него и каза смирено: "Свалиха одеждите на Мълиган."
Изпразни джобовете си върху масата.
- Ето я и носната ти пачавричка. - обяви
Сложи си колосана яка и своенравна вратовръзка като междувременно им говореше, галейки ги, на тях и на провисналата верижка на часовника си. Ръцете му се гмурнаха и затършуваха около кръста в търсене на чиста кърпичка. Гризением совести. Господи, просто трябва да облечем героя. Искам червеникаво-кафяви ръкавици и зелени ботуши. Противоречие. Противореча ли си? Добре тогава, противореча си. Меркуриоподобният Малахия. Един немощен, черен снаряд изхвръхна от говорещите му ръце.
- А ето я и шапката ти за Латинския квартал- добави.
Стивън я вдигна и я сложи. Хейнс ги повика от вратата:
- Идвате ли бе, приятелчета?
- Готов съм- отговори Бък Мълиган и тръгна нататък.- Излизай, Кинч. Изял си всичко, което остана, предполагам. Примирен, той закрачи тържествено и бавно рече почти с прискърбие:
- Излизайки, той срещна Батърли.
Стивън взе ясеновия си бастун от мястото му, последва ги навън и докато те слизаха по стълбата дръпна тежката желязна врата и я заключи. Сложи големия ключ във вътрешния си джоб.
От най-долната стълба Бък Мълиган попита:
- Взе ли ключа?
- В мен е- отговори Стивън и тръгна пред тях.
Продължи напред. Зад себе си чу как Бък удря с тежката си хавлиена кърпа по щръкналите папрати и треви.
- Долу, сър. Как смеете, сър?
Хейнс се обади:
- Плащате ли наем за тази кула?
- Дванайсет кинта.
- На военния министър- добави Стивън през рамо.
Поспряха, докато Хейнс огледа кулата и накрая заключи:
- Доста мрачна зиме бих казал. Мартело ли се казва?
- Били Пит ги е построил когато французите са били в морето. Но нашата е омфалосът.
- Каква е идеята ти за Хамлет?- попита Хейнс Стивън.
- Не, не!- извика Бък Мълиган с болка.- Не мога да се сравнявам с Тома Аквински и петдесет и петте причини, дето е измислил в подкрепа. Изчакайте докато първо глътна някоя друга халба.
Обърна се към Стивън и като приглади краищата на светложълтата си жилетка заяви:
- Няма да можеш да я обясниш и на три халби, Кинч, нали?
- Толкова време е чакала,- отвърна Стивън равнодушно- може да почака още.
- Възбуждаш любопитството ми- обади се Хейнс дружеприветливо.- Някакъв парадокс ли е?
- Уф!- изпуфтя Бък.- Вече сме попораснали за Уайлд и за парадокси. Много е проста. Доказва алгебрично, че внукът на Хамлет е дядо на Шекспир и че той самият е духът на собствения си баща.
- Какво?- възкликна Хейнс, сочейки Стивън.- Той самият?
Бък Мълиган преметна хавлията около врата си като шал, запревива се с необуздан смях и прошепна в ухото на Стивън:
- О, сянка на Кинч старши! Яфет в търсене на баща.
- Винаги сме уморени сутрин- обърна се Стивън към Хейнс- а е и твърде дълго за разказване.
Бък Мълиган, който отново беше тръгнал, вдигна ръце.
- Единствено светата халба могла би да развърже на Дедалъс езика.
- Имам предвид,- обясни Хейнс на Стивън като последваха Бък- че тази кула и тези скали тук някак ми напомнят за Елсинор. Надвесващ се над собствената бездна към морето.
Бък Мълиган се обърна рязко към Стивън, но не каза нищо. В светлината на тихия миг Стивън видя собствения си образ в евтин, прашен траур, сред техните ярки одежди.
- Чудесна история е- каза Хейнс, и отново ги спря.
Очи, бледи като морето освежено от вятъра, все по-бледи, строги и благоразумни. Властелинът на моретата, загледан на юг над залива- пуст, освен облачето пушек от пощенското корабче, неясно на ярката линия на хоризонта, и някаква платноходка, която лавираше покрай Мъглиновите плитчини.
- Някъде четох теологическа интерпретация- продума той вглъбено.- Идеята за Отца и Сина. Синът, жадуващ въздвижене в Отца.
Бък Мълиган веднага си сложи възторжена, широко усмихната физиономия. Погледна ги с щастливо отворена добреоформена уста, а очите му, от които изведнъж беше оттеглил цялото благоразумие, премигваха с безумна веселост. Заклати главата напред - назад като кукла, ръбовете на панамената му шапка потрепнаха, и започна да тананика с тих, насмешлив, глупав глас:
Най-странният момък съм аз за когото сте чували.

Еврейка е майка ми, а баща ми със птици лудувал е.
С Йосиф столаря сме на различни позиции,
да пием за Кръста и учениците.

Вдигна предупредително пръст:

Ако някой си мисли, че не съм божество,
не ще получи аванта питие, кат' правя вино,
а ще пие вода, ще се моли да стане, ей богу,
туй чудо голямо, със водата на вино готово.

Дръпна ясеновия бастун на Стивън като за сбогом, затича се към една пропаст над хълма, размаха ръце около хълбоците си, като перки или крила на някой, който се кани да литне във въздуха, и затананика:

А сбогом сега, сбогом сега. Което рекох, всичко запишете
На Хари, Том, и Дик, че съм от мъртвите възкръснал вий кажете.
Насъщното във костите не би попречило ми да летя
На Оливет подухва вятър... А сбогом сега, сбогом сега.


Подрипна пред тях надолу към четиридесет футовата дупка като размахваше крилоподобните си ръце и подскачаше пъргаво. Меркуриевата му шапка потрепваше от свежия вятър, който донасяше до тях кратките му птичи крясъци.
Хейнс, който до този момент се усмихваше сдържано, тръгна редом със Стивън и каза:
- Май не е редно да се смеем. Той е твърде богохулствен. Макар че аз самият не съм вярващ. Но понеже е голям веселяк, някак сквернословията му изглеждат безобидни, нали? Как го нарече? Йосиф столаря ли?
- Балада за Исус Шегобиеца- отговори Стивън.
- О!- възкликна Хейнс- Значи и преди си я чувал?
- По три пъти на ден, след ядене- сухо заяви Стивън.
- Ти не си вярващ, нали?- продължи Хейнс.- Искам да кажа, вярващ в тесния смисъл на думата. Сътворение из нищото, всичките там чудеса, личен Бог.
- Според мен тази дума има само един смисъл- отвърна Стивън.
Хейнс се спря, извади лъскава сребърна табакера, в която блестеше зелен камък. Отвори я с палец и предложи.
- Благодаря- каза Стивън и си взе цигара.
Хейнс също извади една и затвори табакерата. Пъхна я обратно в страничния си джоб и измъкна от джобчето на жилетката си никелово огниво, отвори и него и след като си запали цигарата, подаде в шепите си пламтящия прахан на Стивън.
- Да, разбира се- каза щом тръгнаха отново.- Или вярваш, или не, нали? Аз лично не мога да преглътна идеята за личен Бог. Предполагам, че и ти не си й привърженик?
- Ти май съзираш в мен- отбеляза Стивън с мрачно неудоволствие- едно ужасно олицетворение на свободната воля.
Продължи напред в очакване да бъде заговорен като влачеше ясеновия си бастун по земята. Краят му се тътреше пискливо подире му. Моят познайник, следва ме, зове: Стииииииииииивън. Лъкатушеща линия по пътеката. Довечера ще минат по нея, когато се връщат по тъмно. Той иска онзи ключ. А той е мой, аз платих наема. Сега му сърбам попарата. Дай му и ключа. Всичко. Ще го поиска. Чета го по очите му.
- В края на краищата- започна Хейнс...
Стивън се обърна и забеляза, че студеният поглед, който го бе измерил от глава до пети, не беше вече съвсем враждебен.
- В края на краищата, мисля, че всеки може да бъде свободен. Човек си е сам господар, струва ми се.
- Аз съм слуга на двама господари.- отвърна Стивън- Англичанин и италианец.
- Италианец?- попита Хейнс.
Луда кралица. Стара и ревнива. На колене пред мен.
- А и на трети, който ме използва за друбни поръчки.
- Италианец?- повтори Хейнс.- Какво искаш да кажеш?
- Британската държава-империя- отговори Стивън почервенявайки- и светата Римска Католическа и Апостолска църква.
Хейнс махна от долната си устна залепнали късчета тютюн и продължи:
- Напълно те разбирам.- каза спокойно.- Вероятно всеки ирландец мисли по този начин. Ние в Англия усещаме, че сме се отнесли с вас доста нечестно. Май е виновна историята.
Гордите, могъщи лозунги зазвънтяха в паметта на Стивън с триумфа на бронзовите си камбани: et unam sanctum catholicam et apostolicam ecclesiam: ритуал и догма, които бавно израстват и се променят се, както собствените му редки мисли, звездна химия. Символът на апостолите в месата за папа Марсилий, гласовете се сливат, гръмко - одобрително песнопение: а зад напева им бдителният ангел на църквата бойко обезоръжава и пъди ерезиарсите й. Орда еретици, пробягват с накривени митри: Фотий и пасмината присмехулници, един от които е и Мълиган, и Арий, дето цял живот оборвал войнствено единосъщието на Сина с Отца, и Валентин, с презрение низвергнал земната плът на тялото Христово, и изкусния африкански еретих Савелий, дето смятал, че Отца е сам свой собствен син. Думи, изречени преди малко от Мълиган като подигравка към непознатия. Напусто се шегува. И само бездната очаква тия, дето вятър сеят: в заплаха, обезоръжени и надвити от ангелите на църквата, строени в боен ред, духът на Михаил, що вечно брани я в час на сблъсък с копия и щитове.
Чуйте, чуйте! Продължителни ръкопляскания. Zut! Nom de Dieu!
- Разбира се, че съм Британец- чу се гласът на Хейнс- и се чувствам такъв. И аз не искам да видя страната си попаднала в ръцете на немските евреи. Страхувам се, че точно сега това е националният ни проблем.
Двама мъже стояха на ръба на скалата и наблюдаваха: търговец, лодкар.
- Отправила се е към пристанище Бълок.
Лодкарят кимна към северната част на залива с известно презрение.
- Тук има пет клафтера. Но ще, не ще ще се покаже когато дойде прилива около един. Днес стават девет дни.
Онзи, дето се удави. Платно, което обръща посоката си по вятъра из пустия залив в очакване да изкочи подут вързоп, облещил към слънцето подпухнало лице, бяло като сол.
Спуснаха се по криволичещата пътека към заливчето. Бък Мълиган, по риза с къс ръкав и врътовръзка без игла, вееща се през рамото му, се покатери на един камък. Недалеч от него един младеж се бе хванал здраво за някаква издадтина в скалата и се движеше бавно, по жабешки, зелените му крака в дълбокото желе на водата.
- Брат ти тук ли е Малахия?
- Долу в Уестмиийт е. С Банънови.
- Още ли е там? Имам картичка от Банън. Пише, че е хванал там нещо сладко и младичко. Нарича я фото момиче.
- Снимка, а? Кратко представяне.
Бък Мълиган седна да развърже обувките си. Възрастен мъж цъфна близо до издадената скала с пламнало, червено лице. Закатери се с мъка по камъните, по темето му и венецът сива коса околовръст лъщеше вода, вода ручеше по гърдите и корема му и изскачаше на струи изпод провисналата черна препаска между бедрата му.
Бък Мълиган му направи място да се изкатери покрай него, хвърли поглед на Хейнс и Стивън и разпалено се прекръсти с нокътя на палеца си по челото, устните и гърдите.
- Сиймур се е върнал в града- каза младежът и пак сграбчи издатината си в скалата.- Зарязал медицината и заминава в казармата.
- О, да върви по дяволите- каза Бък Мълиган.
- Ами следващата седмица вече ще е под чехъл. Познаваш ли оная червенокосата от Карлайл, Лили?
- Да.
- Занасяха се с него снощи на кея. Таткото е червив с пари.
- Тя да не е нещо трудна?
- По-добре питай Сиймур.
- Сиймур в проклета униформа- учуди се Бък Мълиган.
Заклати глава, смъкна си панталоните, изправи се и цитира изтърканото:
- Червенокосите жени са ебливи кат' кози.
Изведнъж млъкна разтревожен и заопипва гърдите си под рязваващата се риза.
- Няма го дванадесетото ми ребро,- извика.- Аз съм Uebermensch.
Беззъбият Кинч и аз, свръхчовекът.
- Идваш ли, Малахия?
- Да, мръдни малко да се мушна до теб в леглото.
Младежът заплува на заден ход и с два дълги, мощни замаха стигна средата на заливчето. Хейнс седна на един камък и запуши.
- Няма ли да влизаш?- попита Бък Мълиган.
- По-късно- отвърна Хейнс.- Не веднага след закуска.
Стивън се обърна.
- Аз тръгвам, Мълиган- каза.
- Дай ни тоя ключ, Кинч- каза Бък Мълиган- да си затисна с него ризката.
Стивън му подаде ключа. Бък Мълиган го положи върху купчината с дрехите си.
- И два пенса- каза- за една халба. Хвърли ги тук.
Стивън хвърли две пенита върху меката купчина. Облича се, съблича се. Бък Мълиган, изпружен, със събрани пред гърдите длани, рече тържествено:
- Който от сиромаха краде, Господу дава. Тъй рече Заратустра.
Пълничкото му тяло се гмурна.
- Нали ще се видим пак- каза Хейнс, като се обърна към Стивън, който се заизкачва по пътеката и се усмихна на дивия ирландец.
Бичи рог, конско копито, саксонска усмивка.
- Кораба- извика Бък Мълиган.- Дванайсет и половина.
- Добре- отвърна Стивън.
Вървеше по нагорелъкатушещата пътека.
Liliata rutilantium.
Тurma circumdet.
Iubilantium te virginum.
Сивовласият ореол на свещеника в една ниша където се обличаше незабелязано. Няма да спя тази нощ тук. И в къщи не мога да ида.
Един глас, сладкотрелен и охранен, му извика откъм морето. Щом свърна зад завоя, той махна с ръка. Гласът повика отново. Лъскава кафява глава, като на тюлен, навътре във водата, кръгла.
Узурпатор*.


* Така Телемах нарича Антоний, Евримах и другите женихи в края на първа глава и в началото на втора глава на "Одисея"