автор: Tiara

"Знаеш ли,вече почти не мога да си спомня слънчевата светлина"
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ВАМПИР

"2 юни 1347г.
Скъпи братко,зная,че нямаш нужда да чуеш този разказ,тъй като го
знаеш.Зная също така,че остро ще възразиш срещу него,но въпреки то-
ва аз ще го напиша, защото дневникът ми вероятно няма да попадне са-
мо в твоите ръце.И тъй,всичко започна когато баща ми, лорд Ателиат,
почина.Горе долу по същото време срещнах Лорейн и веднага разбрах,
че тя ще бъде моята избранница-огнените и къдрици, очите и с цвят на
изкласило жито,млечнобялата и кожа и луничките по бузите и,които и
придаваха някак палав и едновременно по детински невиннен вид-всич-
ко това възпламени нещо различно в мен, благодарение на което се кре-
пях следващите години. Като по-голям аз трябваше да заема трона, но
брат ми/братко,още ли четеш това? Възхитен съм!/ инсценира смъртта
ми,ожени се за Лорейн и ме хвърли в най-тъмните,най-мрачни тъмници
на крепостта,където живеехме .Толкова надълбоко,че слънчевите лъчи
не можеха да достигнат до там.Гласът ми беше един от малкото шумове,
които се чуваха там и редките пъти,когато изричах нещо на глас, гласът
ми разсичаше тишината като удар с камшик. Влагата от стените се бе
просмукала в костите ми.Дълго време броях дните-ден подир ден, дока-
то изгубих бройката им. Косата ми прорастна,брадата ми стигна до кръс-
та.Ноктите ми се изпочупиха и пръстите ми се разкървавиха при опитите
ми да избягам,докато изгубих надежда.Оскъдната храна,с която ме хране-
ше,ми стигаше едвам за да оцелея,а понякога и за това не стигаше, но оце-
лях. Глътка вода и парче черен хляб на ден.Това ли е най-доброто, което
можеш да отделиш за собствения си брат?Постепенно отслабвах, докато
накрая не станах кожа и кости.Дори почти можех да обгърна кръста си с
ръце.Знаеш ли,вече почти не мога да си спомня слънчевата светлина.Сло-
евете прах на времето покриха спомените за света отвън.Единственото не-
що,което ме крепеше,беше мисълта за Лорейн, за огнените и коси и горе-
щите и прегръдки. И омразата. Омразата към теб, братко.Омразата при
мисълта, че тя е в твоите прегръдки.Омразата заради това,че ме затвори
тук.Годините минаваха. Понякога бях толкова отчаян,че си мечтаех да
умра в съня си и да отида на небето,където най-сетне щеше да ме чака
почивка…. Сълзите ми пресъхнаха и вече дори не можех да плача.Очите
ми горяха като трескави в мрака,обсебени от мисълта да те убия.Сякаш
бях в някакъв омразен сън,от които не можех да се събудя.Постепенно
се отърсих от всичко това и ме обзе странно спокойствие-спокойствието
на умиращия пред гилотината.Спокоиствие,чисто като изворна вода,пре-
чистващо и възобновяващо.Странни сънища ме будеха нощем.Понякога
виждах Христос,разпнат на кръста,и раните му,от които течеше кръв.Друг
път виждах старец,държащ купичка с кръв,която събираше от листата на
някакви дървета или от разпятия,вече не съм сигурен точно.И двамата ми
предлагаха да пийна от кръвта.И ето,пред мен стоеше чашата на греха.От
едната страна беше дяволът,приел образът на змия,а от другата страна бе-
ше ангелът.И двамата искаха да отпия от тази чаша.Видях истината.Това
беше велика мисия,а аз бях онзи,които трябваше да я изпълни. Сега,кога-
то вече е късно,малко съжалявам,но тогава не се поколебах и отпих от та-
зи чаша.Защото в редките моменти,когато бях способен да мисля трезво,
съжаленията и съмнението ме засипваха като лавина,но през останалото
време бях обсебен от мисълта за тази чаша и се държах за нея като удав-
ник за сламка.Но какъв избор имах аз?Да продължа жалкото си съществу-
ване в безкрайно броене на редящите се дни и нощи, които идваха и си
отиваха,сиви и еднообразни?Да продължа да се надявам,че очите ми ня-
кога отново ще видят светлината.Не…вече бях толкова отчаян,че най-бе-
зумните ми мечти се състояха в това да получавам малко повече храна.
Какво щеше да ти коства?И аз съм човек.Не съм някое куче,на което да
хвърляш само трохите от трапезата.Или може би вече не си спомняш,че
и аз бях като теб? Че обичах,че се смеех и плачех, че страдах….А какво
съм сега? Животно, борещо се за оцеляване.И тъй,следващият път,когато
моят пазач протегна ръка,за да остави оскъдната ми храна,аз впих зъби в
китката му и вкусих кръвта му.Невероятно е чувството,което изпитах по-
сле.Вероятно не ме разбирате и никога няма да разберете.Вие,които нико-
га не сте били в такова жалко положение.Вие,които никога не сте писали
със собствената си кръв.Но не ми пука. Може би ще кажете,че съм луд и
най-вероятно ще сте прави.Но ако бяхте минали през това,през което ми-
нах аз,и вие щяхте да полудеете. Не желая да ме съдите,нито смятам да се
оправдавам.И ако когато умра и отида на небето,и там някъде има господ,
и бъда изправен пред неговия съд, надявам се той да оцени онова, което
преживях и да ме съди справедливо.Не желая друго.Само искам да чуете
тази история,за да знаете миналото.Защото върху миналото се гради бъ-
дещето.Знаете ли,кръвта е амброзия.Кръвта е наркотик. Невъзможно е да
се откажеш,защото това те убива.И тъй като нямах друг източник на кръв,
ден след ден аз залинявах.Малко по малко. Тогава в живота ми се промък-
на друг лъч светлина-Лорейн дойде да ме посети. Тя възвърна желанието
ми за живот.И обеща,че пак ще дойде.Но в мен напираше жаждата за кръв
и само нестихващата ми любов към нея ме спря да не я убия.Не зная дали
щях да устоя на изкушението при следващото и посещение, но вероятно
никога няма да разбера….Защото аз умирам.Само заради теб станах такъв,
но въпреки това то е в кръвта ми….И ще се предава на следващите поколе-
ния….. Кръвта е живота в най-чистия му вид.Тя е моята дарба…и моето проклятие….Здравей и последно сбогом,омразни братко.Лорейн е бремен-
на.Мислиш,че детето е твое,нали?Е,пак си помисли.Семето на злото вече е
посято…."

Лорейн се взираше някъде пред себе си,но всъщност мислите и бяха
другаде.Долу,много надолу,при тъмниците,където беше нейният любим.Тя
заплака от мъка и безпомощност.Преди повече от половин година го бе по-
сетила, но това вече не беше той.Беше едно същество, толкова нечовешко,
толкова диво и отчаяно,че я потресе до непреодолима степен.Очите му я
изгаряха и дори нощите и бяха неспокойни.Защото тя помнеше обещанието
си,но просто не можеше да отиде пак….не можеше да го гледа такъв.Дори
сега,след това събитие,което би трябвало да е радостно-раждането на бебето
и,очите му все така я гледаха,все тъй обвиняващо и все тъй я горяхя….
Стресна я плачът на бебето и тя го пое от ръцете на дойката и се вгледа в него.Странно,бебето имаше зъби…два от тях бяха по-дълги и леко заострени…
Тя леко се стресна и се зачуди дали да не върне бебето на дойката.В този мо-
мент бебето впи зъби в плътта и и дълго време след това по коридорите на
крепостта глухо отекваше нейния писък и един смях, студен и жесток, изля-
зъл сякаш от уста,пълна с водорасли и пръст….