автор: feniks

Беше бяло,толкова бяло
че очите ми бяха странични,
а под събуденото огледало
се скри сянката на съня ти.

После стана черно,толкова черно,
че щъркелът в нощта се счупи.
Откъсна се измечтаното утро,
загърби днешните ти длани.

Строших измислената лампа.
Поисках тъмното по голите ти устни.
Протегнах се до скъсаните думи,
но ти ги бе напуснал.

Беше бяло,толкова бяло,
че очите до смърт ме боляха.
Лицето ти се спусна по вратата,
ключът сред дланите се блъсна.

Беше тъмно,до ярост тъмно.
Нежността изведнъж ме нападна.
Съзрях изплаканото ти рамо
на прага на луната.

Съзрях млечните ти устни
с дъх на подивели сълзи.
Елен обречен на гората,
вика в притихналите му очи.

Беше бяло, но толкова тъмно
в прегръдката на диви нарциси.
Беше се върнал вчера,
а още утре си тръгна.

Върна се -
в розовата ми коса
и вкуса на зелено.
Върна се -
да прибереш
изгубените стъкълца,
луната и
моето босо изгряване.
Последното ми неувяхване
да събереш дълбоко
с шепи и тайно
в дрехата си
да заплачеш.
Върна се.
Тихо!
Нощта ни боли...