автор: Perdita

Ана Катерина Емерик е живяла в Германия по-миналия век. Цели дванадесет години била прикована на легло от мъчителна, нелечима болест - през това време, до смъртта си, имала разни видения, включително и за последните години на Дева Мария.
Според Ана майката на Иисус ги е изживяла недалеч от Ефес (в днешна Турция). Болната жена описала дома на пресветата Дева в пълни подробности...
На това място, според преданието, Мария е доведена от Йоан, който се е грижил за нея, изпълнявайки така последната воля на учителя си. Именно в евангелието на Йоан (19:25-27) се казва:
"25. При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина.
26. А Иисус, като видя майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти!
27. После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си."
Отначало двамата живеели в Ерусалим (неоспорвано място за последните години и за смъртта й много векове), но заради гоненията го напуснали. И когато Дева Мария е около шейсетгодишна, отишли, според същата легедна, в Ефес (42г.)
Това разбира се не е документирано, няма сигурни факти, а само косвени доказателства. Предполага се, че Йоан е написал евангелието си тук. Както и че тук е погребан.
...Последните си години Мария водела скромен, уединен живот. Жителите на близкото село Шириндже, и то православни християни, открай време вярвали, че на Славеевата планина, на няколко километра от Ефес, е бил каменният й дом. Последният й дом, от който се е отправила към вечността. И всяка година на 15 август извършвали поклонение, като този обичай не взаимствали нито от съседите си, нито от Църквата, а от своите предци.
...В края на 19 век няколко скептично настроени свещеници отиват да изследват виденията на Ана Емерик. На 29 юли 1881 година, около 11 часа, те приближават малко поле, засято с тютюн. Понеже били много уморени и жадни, помолили работещите на полето жени да им дадат вода. Жените отговорили :" Водата ни свърши, но идете в манастира, там ще намерите..."
След като утолили жаждата си, четиримата изследователи се огледали наоколо и това, което се разкрило пред очите им, ги удивило. Всичко напълно съвпадало с разказа на Ана! Дом, превърнат почти в развалина - отзад планината, отпред морето. И само от върха, в подножието на който бил построен, можели едновременно да се видят Ефес и морето.
Оттогава се провели немалко изследвания. Било доказано обаче, че домът е от късен век. И точно когато надеждата си отивала и всичко щяло да спре, се установило, че фундаментът всъщност е много по-стар...
Споровете, проучванията, догадките продължават.

" " "

Усещането, когато стъпих на това място, беше невероятно. Сякаш се заразхождах из легенда - последните години на Дева Мария, изживени може би именно тук...
А ако наистина е живяла тук, се питаш? Важната думичка всъщност е "живяла" (съществувала) - тогава значи, че си го има коренчето, от което една Вяра лесно може да се разклони и никога, никога да не изсъхне.
И какво ако подобно място не се окаже сигурен исторически факт? Нима тези "места" са просто географска категория? Или реликви само на убедената религиозност? Или най-вече носещи добри пари търговски атракции? Истината е, че ние имаме огромна нужда от тях, защото в същността си са извор на светлина и красота, а материализацията им е предимно символ на тази необходимост. Те са вдъхновение за всички, затова и мюсюлманите почитат дома на Богородица, както и много хора, необвързани с никоя религия. И ако ги няма "местата", ще си ги измисляме, защото, измислени или не, хранят душите ни.
...Да пипнем, да се докоснем, да прозрем; да надникнем в древните времена и едновременно в бъдещето, в архетипа на легендата и в светостта на стремежите ни; да се отворим докрай за сезоните на Вярата - нима всичко това е просто фактологичност? Географски зрима? Не е ли далеч повече в сърцата ни, свързано с дълбоката ни същност; с надеждата, че не за хляба само живеем?

" " "

Навярно е по-разумно да вярваме в историческите факти. По-комфортно. Но историята е странна дама - рядко показва истинското си лице, а и тогава не е сигурно, че го прави. Пък и - нима "фактите" не могат да се интерпретират по десетки начини?
Лично аз се доверявам най-вече на интуицията си; на онази особена приповдигнатост, която понякога чувствам; на усещането за щастие; на моментите, в които се свързвам с една неназовимост в мене - и там точно, смятам, са вратите на Вярата; вярната посока за моя живот. Там са отпечатъците на моите собствени стъпки, още неизвървените...

" " "

Казват, че ако истински вярваш в нещо, то ще се сбъдне.
...Ако му се посветиш, ще ти е благодарно и ще те създаде. То тебе, не ти него. И ще те има в света на Вярата, на вълшебствата и приказките. В света, от който произхождаме и носталгично търсим през живота си.
Вярвам ли така, нищо не може да ме спре, да ме спъне. Но иначе - всичко може. Когато например това "там" е твърде несвързано или разминаващо се с реала ми, съм нещастна. Неосъществена. Не...съществуваща.
И често се държа като паднал ангел спрямо собствената си светлина, собственото си високо, моето си небе.
Може би затова пиша и тези Приказки, за да го разбера.
Вярата е синя като небето, невярата е тъмна като пръстта, смесицата е сивото. То е пренаселено, но живеещите в него не сме в златната среда, защото между земята и небето е просто "никъде".
Изходът е да си кажем някой хубав ден: "Сбогом, мой малък, уморителен, до болка изцеждащ ме паднал ангел, няма да слушам повече гласа ти!" И да го изтръгнем от нас, все едно е боднатата карфица в тялото на пеперуда.
Тогава, ако още сме недопрепарирани, веднага ще усетим лекота и ще заживеем в небето си завинаги. Като онази Чайка, отказала да приеме глупавите ограничения на ятото.

" " "

...Вярата е в стръкчето трева, защото в него има живот, а животът е необясним и навярно така ще си остане. Тя е в сълзите на небето; в златните слънчеви отражения; в нежността, с която поглеждаме изплашена катеричка; във всичко, извиращо от дълбочината ни и скриващо се пак там, когато сме тъжни, ядосани или наранени.
...Вярата е пряк път във Вселената на чувствата и прозренията. Както във фантастиката - преминаваш през него за минути и си на място, на което, предвижвайки се по обикновения начин, може никога да не стигнеш.

" " "

...Вярата е перлата на Вселената, но не е събрана, а е разпръсната.
Представяте ли си - мъничка перла, по-малка от нокът, разпиляна из целия този безкрай!
И ние трябва да съберем за краткия си живот прашинка по прашинка духовността си. Ами тя Пепеляшка по-лесно би събрала зрънцата леща, за да отиде на бала!:) Всъщност, не е толкова трудно. Светлината на Вярата, макар и така разпръсната, е много силна. Че нали е проводник на Любовта! Нужно е само едно - да отворим "очите" си за нея.
Всички сме виждали как синхронно летят птиците. Така трябва да залетят в душите ни и прашинките на разпръсната перла, за да имаме Вяра.


" " "

Точно сега, докато дописвах това, видях два много красиви гълъба край автобуса - бял и сив. Не бива сивото чак толкова да ме плаши. Че бялото е само на стъпка от него :)

" " "

Невярващите, ама онези, съвсем невярващите...В нищо невярващите...Скептиците...Твърдите реалисти... Приемащите разума за много повече от интуицията...Живеещите единствено в Реалността на Фактите...Подигравателно настроените към всяко духовно търсене...Материалистите, в пълния смисъл на думата...
Питам се само...какво става в душите им (въпреки че навярно не приемат и наличието на обърканото нещо, наречено "душа"), когато се разболеят от нелечима болест и се изправят лице в лице със смъртта. Когато единствено Вярата може да те крепи.
Все така невярващи ли остават?

" " "

В градината на Дева Мария има една стена. Можеш да напишеш желание, да го закрепиш на нея и то ще се сбъдне.
...Накъсах книжна кърпичка на три, написах желанията си и ги вързах за металните преградки много набързо, че закъснявах.
Бързах, а не можех да намеря място, всичко беше отрупано! Все пак ги вързах някак, само се молех да не се скъсат, че нямаше да има време да пиша отново.
Вярвам ли, не вярвам ли, вярвам ли, не вярвам ли...
Вярвам :)
Мисля си, ако някой може да прочете всички тези желания, не му трябва друго за четене. Знаеш, че си там за час-два, че си тръгваш и може да не се върнеш никога. И споделяш най-съкровеното си с невидимия свят.
Преди хората накичвали с тия книжни корабчета дърветата и понеже се разваляла екосистемата, построили стената. Там ритуалът продължава.
Не знам...това с хартийките, разбира се, е несериозно. Някак детинско. И все пак - добре се почувствах...:)

" " "

Тук ми се ще да попитам - докосвали ли сте нечия душа с любов? Усещали ли сте вечността в безмълвното "Обичам те!"?
Аз вярвам в незримото, и то наистина. Въпросът е, че не умея да се закотвя във вярата си и все падам, и пак се издигам, а така я убивам.
Много е глупаво, но го правя. Нещо волно, почти циганско, дреме във въздуха, мога да имам безкрайността и свободата, и ги имам, но в следващия миг се оковавам. Ей така, сривам се.
Все пак защо го правя? Е, поне не съм самотна в това правене, нали?
Представете си, че сме пред една стена - нещо като онази в Ефес, но трябва да напишем не желание, а защо губим Вярата си. Основната причина. Какво ще напишете?
...Танцът на душите е по-красив и от най-красивите очи. Шепотът на нежността, безмълвието на снежинките, приглушена ласка, поток от топлота, укротяване на хищника в нас...Празно бяло листче на стената.
...Цяла стена с такива празни бели листчета. Лицето на Вярата...

20-27 окт.
2005г.
Ефес - Пловдив