автор: kamo

Отворих входната врата все още сънен, по халат.
Мутрите бяха няколко. И яки. Не се усмихваха.
Усмихнах се аз.
Какво повече да направя?

- Да?
- Ъъъ... ти бе... шефът те вика...
- Кой шеф?
- Ъъъ... нашият...
- Аха. И кво?
- Идваш с нас.
- Сега ли?
- Сега?
- Що?
- Шефът те вика.
Е, на този аргумент нямаше какво да противореча. Нито на пищова, който ми тикнаха в корема за по-нагледно.
Облякох се на две, на три, влязох в лимузината, двама от онези гардероби от двете ми страни, и потеглихме нанякъде.
Предполагам - при шефа.
Сбърках обаче.
В крайна сметка се озовахме при неговия... хм... имидж мейкър.
- Ало, журналистчето...- започна любезно той.
- Да?
- Радвам се, че си при нас, пич.
- Е, и аз... хм...
- Не те притеснява нещо нали?
- Мен ли? Не! Че защо?
- Изглеждаш притеснен.
- Аз така си изглеждам по принцип.
- Аха.
- Да.
- Знаеш ли защо си тук?
- За да получа някоя журналистическа награда?
- Не.
- Купон?
- Не.
- Нещо за чукане?
- Не.
- Не?!
- Точно така. Шефът реши да те покани за една кампания... Кампания, на която не можеш да откажеш.
- Как така?
- Как така кое? Шефът, кампанията или отказването.
- Хм... и трите.
- Спокойно. Сега ще ти се изясни, пич.
- Да?
- Трябва ни една услуга.
- Това май вече го светнах.
- Ти си бил много умен, бе.
- Ъхъ!
- Трябва ни малко медийна подкрепа от свестен вестник. Серийка безобидни приятни статийки, нали разбираш. Малко помощ от приятели... както пееха ония хипита от "Бийтълс", хаха.
- Кво?
- Трябва да ни помогнеш.
- Щото?
- Щото нали се сещаш?
- Абе... Сещам се май.
- А така! Умно момче си ти. Затова те избрахме.
- И колко... хм... колко ще ми е хонорара?
- За това се пита като се свърши работата.
- А, не! Не, не, не - пита се сега.
- Е, кво ще кажеш за 15 хилядарки за цялата работа?
- Ами аз още не я знам цялата работа, бе хора.
- Ти това не го мисли.
- Ама трябва да го помисля.
- Няма за какво, пич, няма за какво...

В квартирата ме върнаха същите две мутри. Този път без пищов. То и нямаше за какво - аз не се опъвах, ама хич. Изтърсиха ме от автомобила пред входната врата и потеглиха с мръсна газ без нито едно "чао" или нещо подобно.
Изтупах бавно прахта от дрехите си (копелетата НАИСТИНА ме изтърсиха на тротоара пред входната врата), влязох в къщи под неодобрителните погледи на съседите, съблякох се, взех един душ и се проснах с бира в ръка на дивана пред изключения телевизор.
Мда. Започвах нова кариера. Поредната.
Стоях и се чудех какво, мама му, стара ми има на мен и на скапания ми живот, че все ми се струпват подобни дивотии на главата и то ежедневно.
Не се чудих много.
То и нямаше за какво.
15 бона са си 15 бона и толкова. Щях да напиша някоя и друга статийка, да гушна мангизите и толкова. Нали?
Не бях съвсем уверен.
Само че нямаше какво толкова да правя.
Играта беше, че господин Голямата мутра имаше амбиции да стане кмат на китния ни крайморски град. Дотук нямаше кой знае какво за чудене - нямаше да е първата мутра-кмет в тази скапана държава. Мутрафонът обаче наистина беше много вътре. Спецслужби го разследваха, Интерпол го издирваше, конкуренцията се мъчеше да му свети маслото, третата му жена също го напусна...
Яко го беше закъсал пичът.
Аз обаче щях да я оправя тази работа. О, да! И още как! 15 бона или... куршум... Хм... Май нямаше какво чак толкова да му мисля. Въздъхнах и отпих от бутилката. Щях да се справя, мамка му. И този път.

И се започна. Пиех му уискито, ядях му кебапчетата и черния хайвер, чуках му безплатно проститутките, возех се на лимузините му. Господин Голямата мутра се оказа много щедър. Така и трябваше, по дяволите! Защото в редакцията на вестника шефовете започнаха да се чудят какви са ме прихванали, че пиша серия от статии на първа страница за оня тип, при положение, че наскоро едва не грабнах голямата награда за разследваща журналистика за серия от статии за организираната престъпност и нивото на корупция в града.
Е, имаше защо да се чудят, копелетата.
Статиите бяха, меко казано, странни:

"КАНДИДАТ ЗА КМЕТ РАЗДАВА КЕБАПЧЕТА В РОМСКАТА МАХАЛА!"

"НАШИЯТ КАНДИДАТ - С ЕДНИ ГЪРДИ ПРЕД МИЖАВАТА КОНКУРЕНЦИЯ!"

"БЪДЕЩИЯТ КМЕТ ТВЪРДИ: КРАЙ НА ПРЕСТЪПНОСТТА И КОРУПЦИЯТА!"

"КАНДИДАТ-КМЕТ СПАСЯВА НЕВРЪСТНО ДЕТЕНЦЕ ОТ УДАВЯНЕ!"

"НАШИЯТ КАНДИДАТ-КМЕТ - ЕДИНСТВЕН С ЧИСТО МИНАЛО!"

"КАНДИДАТ ЗА КМЕТ ДАРЯВА 4 МЕРЦЕДЕСА НА ПРИЮТ ЗА СЛЕПИ ДЕЦА!"

"КАНДИДАТЪТ НИ РАЗБИ КОНКУРЕНЦИЯТА В ТВ ДЕБАТ!"

"КАНДИДАТЪТ ЗА КМЕТ - БАЩА НА ЩАСТЛИВО СЕМЕЙСТВО!"

И така нататък, и така нататък...
Все лъжи, полуистини или направо изсмукани от пръстите ми тъпотии, с които упорито лижех този задник за 15 000 кинта, о - и още как... Имиджовите лъжливи статии просто ми идваха отвътре. Колкото повече пишех, толкова повече си вярвах сам. Вярваха ми и драгите читатели. Накрая повярваха и шефовете.
- Браво, бе!- рече ми Големия бос - Ти ги разби!
- Откъде научаваш такива пикантни подробности за кандидата, направо не знам...
потупа ме по рамото главният редактор.
- Този, ако стане кмет, ще ни позлати.- потри ръце рекламният директор.
- Ще стане...- казах и си излязох, свирукайки си.
Продължи така до местните избори. Аз пишех статия след статия, лижех, мажех и лъжех. Организирах брифинги и пресконференции. Замазвах тъмното му минало и трите развода. Водех го по социални домове, домове за сираци, инвалиди и възрастни хора, все така раздавахме кебапчета и петолевки из циганската махала, обучавах го какви костюми да носи и каква вратовръзка да избере при всеки случай. Плюех конкурентите, възвеличавах щедростта му, далновидността му, семейството му, всичко.
Накрая той спечели.
Просто нямаше как.
Тук - за да спечелиш избори - трябва да си наистина ГОЛЯМА МУТРА.
Приех благосклонно ръкостисканията и прегръдките на Голямата мутра, на имиджмейкъра му и на бодигардовете, прибрах във вътрешния си джоб сладките 15 бончета и се прибрах у дома. С такси.
Тъкмо си наливах едно голямо с лед, за да отбележа победата, и на входната врата се позвъни.
Отворих я широко усмихнат.
На вратата стояха няколко мутри. Бяха яки. Не се усмихваха.
И не бяха от МОИТЕ мутри.
- Ти бе...- рече най-голямата от мутрите, явно шефът - Знаеш ли кой съм аз?
- Ъъъ... да...- смотолевих.
- И?
- Ти беше кандидат за кмет...
- Друго?
- Ами... мутра си...
- Да?
- Ами... написах няколко кофти статии за теб, за бизнеса ти и за жена ти...
- И кой спечели изборите?
- Ами... друг...
- Значи знаеш какво те чака?
Знаех.
Мутрите се намъкнаха в къщата, като ме изблъскаха навътре в хола с тежките си, ухаещи на пот и евтин парфюм тела и тряснаха вратата след себе си...
После - 3 седмици по-късно, редакционната кола пристигна пред интензивното отделение на болницата да ме прибере от инвалидната количка и да ме закара до офиса на вестника.
Трябваше да се работи освен всичко останало.
Мамка му и живот!

Камен Петров
Варна, октомври 2005