автор: satyrr

Не помня аз да съм съзирал слънце,
да съм живял под дневна светлина,
ни лъч, ни капка, или зрънце,
единствено безкрайна тъмнина.

Едва ли съм се радвал на лъчите,
прозиращи през клони и листа,
на шарената сянка под елхите,
на птичи песни в пролитна гора.

* * *

Не помня - какво ли е радост?,
какво ли е щастие, блян,
загубих безкрайната младост
и с ужас сега съм облян.

Не помня гората, морето,
не помня и летния дъжд,
не помня полята, където,
люлее се жълтата ръж.

Не виждам небето над мене,
не чувам и птичите песни,
душата отчаяно стене,
аз скитам в алеите тесни.

Но знаеш ли, аз съм виновен,
за ярката зла светлина,
за кръста, в земята заровен,
за страшната черна луна.

За всичко, за мрака в небето,
за тихия нощен покой,
за скритото място, където
излива се мощен порой.

Отдавна и аз бях човек,
и аз имах чувства и тяло,
ранявах, но давах и лек,
и всичко изглеждаше цяло.

Но после ти напусна този свят,
самотна изостави ми душата
и всичко изведнъж загуби цвят,
защото аз...
...създадох тъмнината.

Peter®15.7.2005<