автор: Caniko

На площадчето в малко японско селце имало голяма върба. Много десетилетия млади и стари й се любували. През лятото хората обичали да си почиват под сянката й, да се срещат след работата по полето и често разговаряли с приятели чак докато луната изгрее. През зимата тя приличала на разтворен чадър, покрит с пухкав бял сняг.
Хейтаро, млад фермер, живеел съвсем близо до това дърво и той много по-често от всички други, бил силно привързан към тази необикновена върба. Тя била нещо като негов другар. От ранно детство тя била първото нещо, което виждал, когато се събуждал сутрин и винаги когато се прибирал у дома минавал покрай върбата. Той като че ли винаги изпитвал силно желание да я види и да постои под клоните й. Тя била и неговия храм. Понякога палел тамян под клоните й, коленичел и се молел.
Един ден един старец от селото дошъл при Хейтаро и му обяснил, че съселяните му имат голямо желание да пострят мост над реката и искат да използват голямата върба за строителен материал. "За стройтелен материал?" - изумил се Хейтаро и се хванал за главата. "Моята любима върба за мост, това дърво което дарява радост и красота ? Не-е, никога, старче !" Хейтаро се облякъл и излязал на двора. Предложил на стареца от своя дървен материал. Нека го използват за строежа на моста и да пощадят тази вековна върба. Старецът приел неговото предложение и върбата останала да стои сред селото, така както е стояла толкова много години.
Една вечер Хетайро, като седял под върбата, изведнъж видял една красива жена да стои съвсем близко до него и да го гледа усмихната, като че ли иска да му каже нещо.
-О, благородна госпожо, аз ще си ида. Виждам, че Вие очаквате някого. Хейтаро не е този когото търсите.
-Никой няма да идва сега - отговорила жената с мила усмивка.
-Нима е толкова студено сърцето му? Ох, колко е ужасно, когато се надсмиваш над нечия любов и оставяш някой да страда.
-Той не е със студено сърце, скъпи повелителю.
-И няма да дойде? Нима не е загадъчно това?
-Той дойде! Неговото сърце винаги е било тук, под тази върба - казалата жената, усмихнала се лъчезарно и изчезнала.
Вечер след вечер те се срещали под старото дърво. Нейната плахост започнала да намалява и му се струвало, че тя слуша с голямо внимание когато той говори с любов за красивата стара върба под която са се срещнали за първи път. Една нощ Хейтаро й казал:
-Моя нежна приятелко, ти която като че ли дойде от самото дърво, би ли станала моя жена?
-Да! - казала красавицата. Наричай ме Хиго (Върба) и никога не ме питай за любовта ми към теб. Аз нямам майка, нямам и баща, и един ден ще разбереш коя съм аз.
(Следва)

Цанка Шишкова, "За Япония с любов" 116-119 стр.