автор: vui4o

Много луни изкривени тичах с тебе ,моя вълчице.
Много нощи дълги,като ладии полюлявани под звездите
кръстосвахме тишината ,хищнице.
Далече от глутницата.Двамата.Единаци.

Много дивеч уловихме,разкъсахме.
Аз те гледах как нежно трошиш костите с челюсти
и кръвта капе по козината ти снежна.
Дири хиляди сме оставили-
рамо до рамо,стъпка след стъпка
пред дулата на пушките и лая на хрътките.
Девет зими снегове девствени изнасилвахме под телата си,
девет години прелестни оцелявахме.Някак си.
Колко утрини ярки сме изпращали тъмното с вой
и сме срещали изгрева.
Дори двукраките влюбени не са като нас романтични,
дори те така зверски не са се обичали!

Няма те вече ,моя вълчице.
Угаснаха жълтите диви очи.
Далече от тук пируват ловците,
а тялото стройно и силно лежи
вкочанено до болка в калта.
Дух на вълците, кажи!
Всякога ли любовта е обречена.
Вечно ли щом си щастлив долита куршум
и разкъсва гръдта ти, страстта-всичко което си имал.
Защо протегнат ли лапа,човеците взимат!?

Ще те подуша за последно-
дори миризмата ти отлетяла е,
навярно с душата.
Сбогом моя вълчице,моя хищнице!
Подарявам ти тази сълза да те топли,
докато аз потъвам сред здрача.
Сбогом!

Хора, не стреляйте.Вълците плачат!!!